събота, 10 февруари 2018 г.

Черната...ръкавица

Когато Господ ти затвори врата, ти отваря порта, нали?
Чували сме го, но  все го забравяме…Добре, че от време на време нещо хлопва пред носа ни, за да ни подсети.                                                                                                                            Спокойно, няма нищо страшно- добре съм, просто колата ми се развали и трябваше отново да пътувам с градския транспорт на Бъркли. ( поне има градски транспорт, не като на други места в Щатите, където дори тротоарите липсват.)
Сигурно вече много сте чували от мен за Бъркли, но това ще сложи още едно парченце пъзел в така веселата, шарена картинка.                                                                                                        Тук хората са бавни. Наистина лежерни, на ръба на дразнещото, особено за нерваци като нас , идващи от Източна Европа или поне от България. България, където ако малко се забавиш на касата докато си прибираш нещата или когато се качваш в транспорта, или когато си в колата и малко си се заплеснал на зелен светофар, ще последват осъждащи погледи,  бибипкания, псувни и прочие. Но всичко си е точно, нали? ;)
Тук такова нещо няма. Търпението е безкрайно, чак невероятно. Мисля, че черната раса е донесла тази бавност в невротичния бял свят. Африканската жега и безмая* като че ли са още в телата им. За което „горещо“ им благодаря!
Автобусите имат разписание, което много рядко спазват. Метрото е друга история. И там има цели разкази, но поне идва съвсем навреме.  По- „матрично“ е. Докато в местните автобуси  и спирки се случва истинския живот. За малко да кажа, че е огледало на истинския живот, но реших че днес ще ми е "Не на клишетата' ден.

Повечето шофьори са черни, а пътниците са най-различни. Има много, много луди и бездомни, но това е част от толерантността на щата Калифорния. Всичко е в пакета- целогодишно хубаво време, много работни места, високо заплащане, приемане на различните. И хем спокойствие, хем напрежение от безумно високите цени на имоти и наеми и съответно-доста живот по спирки, палатки, улици. Ще кача някой ден снимки да видите.                                                                                                                                              Колкото повече време прекарва човек тук, толкова повече се отпуска и заприличва на местен. Аз, която съм германски възпитаник и съм доста войник, дори и аз, успях да си забравя големия черен чадър в автобуса вчера. Което си е постижение. Getting there. ;)
Днес, обаче, по закона  на космическата справедивост, качвайки се в рейса, веднага зърнах нещо голямо и черно на една от седалките. Засилих се бурно натам, но не беше моят чадър, а …голяма мъжка скиорска ръкавица. Една!                                                                        Какво прави на празна седалка в автобус в Калифорния…пак щях да кажа един Господ знае, но се сетих за клишетата. ;) Отминах я с усмивка и запътувах приятно отнесена в новото си полублажено състояние.  Почти отминах спирката си, но в последния момент източноевропейските ми рефлекси ме изстреляха навън.Нещо, обаче, много гъвкаво и бързо ме последва. Напрежението ми светкавично се върна от внезапната близост. Обърнах се и с изненада видях учудващо едра за грацията си чернокожа жена. Дари ме с най-чаровната диамантено бяла усмивка и каза, че слязла заради мен да ме догони, защото съм си забравила нещо в автобуса.
Ох, пак ли?
След което измъкна ръкавицата и ми я подаде. Черната, мъжката, скиорската!
Как да не ги обича човек!

П.П.*безмая- новоизмислена дума( като спунка на Пипи), означаваща комбинация на безкрай, безбрежност,простор и омая. ;)