понеделник, 26 февруари 2018 г.

"Не пипай куфара" в Холивудски вариант или Лельо, знаех си, че ще ти хареса!



Холивуд, не булеварда, а кварталa в Л.А., или поне тази част от него, в която живее Вержи , ми заприлича по някакъв начин на Варна. Асоциациите са странно нещо, винаги са свързани с парченца гледки, миризми, емоции. Напомни ми на тази част от Варна, срещу Морската градина, където е бившето италианско консулство.  Носи същия този дух. Само нямаше море. Имаше океан , но  той не се виждаше. Къщата на Вержи ни посрещна усмихната и топла. На вратата висеше закачлива табела на български “ Образцов дом“. Самата Вержи я нямаше, но беше оставила отворено. Посрещнаха ни кучето Люси и котката Мими.  Отначало  сбъркахме номера. Не, номера и улицата си бяха същите, но бяхме отишли в северната част, а тя живееше в южната. Отива й да е на юг. Когато  паркирахме  пред чуждата къща , излезе една симпатична жена, приличаща на арменка и ни увери, че Вержи живее малко по-надолу. Често спирали пред тях и питали за нея. Не я познавала лично , но вече имала навика да упътва. В този момент отново ми лъхна на Варна

Къщата на Вержи е в интересен стил- имаш чувството , че си в Мексико, Индия и и Мароко едновременно, а също така и в Нотинг Хил в Лондон. Дворът, пък, е персийска приказка. Бохемска артистичност беше пропила мястото- беше се настанила в камъни, стени, прозорци и завеси. Картини, много книги, старинни шкафове с хубаво вино,  пиано, шалове, дървени маски и радост!. Децата ни, виртуални тийнейджъри, забравиха за телефоните си и започнаха да рисуват и свирят на пиано. Допускам  че духът на Уилиям, починалият преди две години съпруг на Вержи, известен композитор в града, имаше заслуга за това и поощряващо се усмихваше. Залепнахме за тази къща. Омагъоса ни с чар и атмосфера. А бяхме само за три дни.

С мъка се отлепихме и започнахме заплануваната супер интензивна програма. Тези три дни там  ми се сториха година. Мислех да водя записки, за да не забравям случки и впечатления, но нямах никакво време, а и градът не ме предразполагаше към писане. По-скоро имаше весела, несвъртаща младежка енергия. Град- екстроверт! Е, да, знам-градът на Чарлз Буковски, но той е израснал там , а ние бяхме само посетители.  Обиколихме всички туристически атракции, алеята на славата, китайския театър с червения килим, където се връчват Оскарите. Търсихме звездата на Майкъл Джексън, защото ни казаха , че е точно там и като не я открихме реших да питам един от гардовете точно пред входа. Той много учудено ме попита кой е Майкъл Джексън. Тъкмо в главата ми да се активира стереотипа за невежите американци и той ми подари игрива усмивка и ми посочи звездата.  Всеки на този булевард  е актьор!                                                                                                                   
Видяхме Санта Моника и голямото многолюдие. Там също, всеки се мисли за атракция и не се притеснява  да  припечелва.  Един снажен чернокож в ярко златен костюм изпълняваше на плейбек: What a Wonderful World и макар, че хората знаеха , че гласът не е негов , а на Luis Armstrong, щедро го възнаграждаваха за атмосферата , която създаваше. Съжалих в този момент, че Алекс не си бе взел бомбето, защото с лунната му походка можехме   да изкараме пари поне за паркинга. Взехме колела под наем и отидохме до Venice Beach. На алеята се чувствах като на магистралите- толкова велосипеди, скутери, ролери, скейт бордове накуп не бях виждала никога в живота си. Не бе супер приятно, но хората са свикнали и се усмихват. Почти никой не беше чувал за каналите, заради които плажът е кръстен така, но имахме късмет, че една млада двойка индийци знаеха за тях и ни упътиха.  Юнивърсал студиос е цял разказ, за това- друг път. Посетихме и едно българско събиране за Трифон Зарезан и една вечеря с барон и баронеса. С голямо неудоволствие започнахме да товарим багажа за на обратно.


                                                                  ***


Три-четири минути бяха минали откакто се отлепихме от двора на Вержи, когато скъпата ми Наташитка, крехката шофьорка на голямата кола забеляза, че багажникът е отворен. Никоя от колите зад нас не ни свиркаше. Хората там са свикнали на какви ли не гледки. Нямаше как да спрем и Наташа затвори капака отвътре. Посмяхме се при мисълта, какво ли бихме могли да сме изтърсили по пътя- багажи, спомени, адреналин, усмивки…

Толкова се бяхме размазали, че нищо в момента нямаше значение. По пътя между Л.А. и Сан Франциско  причерня и за минути дори заваля нещо като сняг. По- странно от това не можеше да бъде. Всъщност, оказа се, че може. Когато се прибрахме и отворихме багажника- сещате се вече-нещо липсваше.  Моят куфар!. Цял-целеничък! Пълен с дрехи и какво ли не. Един от тези моменти, в които си казваш- не, не може да бъде! Звъннахме веднага на Вержи и я помолихме да провери пред тях и наоколо. Сигурна бях, че е още там, че лежи тъжен и изоставен. Няма кой да го вземе, Вержи живее в доста приличен квартал. Нарича се Холивуд! Но, куфарът ми, за съжаление, по-изчезнал от това, нямало как да бъде! Какъв ли знак можеше да бъде това?

Оттук се занизват няколко сценарии:

Първи вариант: Холивуд ме иска и не ме пуска да си ходя. Или поне иска дрехите ми. Правят филм в момента, в който като реквизит им трябват точно моите дрехи. Наблюдавали са ме тези три дни с дрон и са ме хипнотизирали точно когато съм товарела багажа, така че да забравя да затворя капака.

Втори вариант: Вселената ми прави намек, че имам нужда от нов градероб. Е, Бевърли Хилс е наблизо , а мога и да попитам Джулия Робъртс за препоръки.

Трети вариант: Любимата ми леля, Донка Петрунова, го е направила от небето. Тя винаги е била неуморим  приключенец и пътешественик. Всъщност куафарът, който изчезна е неин, наследих го от нея. И нощницата вътре е скъп подарък от моята леля. Обичах да пътувам с вещите й- сякаш я водех с мен по света. Явно е имало смисъл!  Така чрез материалното,  духът й се е пренесъл и е избрал… точно Холивуд! Лельо, и аз бих искала да съм в Холивуд с теб! Каква по-весела и шантава компания бих могла да имам! Знаех си, че ще ти хареса! И че ще искаш да останеш!

Четвърти вариант: В Universal Studios  Алекс си купи сувенир – Time Turner-a на Хари Потър и  с него е направил магия, така че да се върнем обратно във ваканцията и да останем завинаги там. За да не ходи НИКОГА повече на училище!

Пети вариант( посветен на леля): Най- големият наркобос на Л.А. от руско-азърбайджански произход, се беше маскирал като позакъснял прохождащ актъор с доста специфична външност. Полицията от години го търсеше, но той притежаваше находчивостта на момче от много бедно семейство, но природно интелигентно и с добро образование, подхранена с лукавостта на азиатските му корени. Този път , обаче елейскта група за борба с дрогата беше с крачка напред. Изобретението на биологичния факултет на университета в Бъркли беше на път да възнагради дългогодишното им надиграване. Птичката в двора, досущ като жива, беше робот и предаваше всяка активност около къщата. В понеделник  сутринта, точно на President’s Day, предавателят подаде пронизителен сигнал и полицейската кола се запъти мигновено натам. След минути бяха на адреса и видяха малкия кафяв куфар пред къщата на Медведиев. Отцепиха района и започнаха шумна акция по обезвреждане на куфара. В този момент група японски туристи, случайно минаващи оттам, защракаха бясно с камерите си. Някои пешеходци звъняха по телефоните си, а други отминаваха без дори да поглеждат натам,  съвсем притръпнали към  лудостта на града. Дали се снимаше филм или бе реалност? И каква щеше да е съдбата на лежащия малко накриво, сякаш изпаднал куфар?  След секунди пристигна новинарския екип. Със сигурност това щеше да бъде новината на деня! Доволна ли си, лельо?

                                                                  ***

А сега- как да завърша цялата тази бъркотия? С благодарност, разбира се! Нали сме в града на Оскарите. Първо благодаря много на Вержи за  сладкото гостоприемство. Без нея тази история нямаше да я има! Благодаря на Наташитка за прекрасната компания и веселието , което блика в душата й и заразява всичко наоколо. Благодаря на Евгени за тихата , стабилна подкрепа във всичките ми приключения и за това , че запазва самообладание в странните ситуациите с думите: „Нарочно ти се случват неща, за да има какво да разказваш!“ Благодаря и на вас, приятели, че четете и пътувате с мен. Ако не бяхте вие, нямаше смисъл да пиша.

И преди всичко благодаря на Всевишния, за това че съм страхотна късметлийка!

Наздраве!

Няма коментари: