Неделя, ранен предиобед. Пирогов. Спешен кабинет по урология.
На пейката пред кабинета седят угрижени мъж и жена на средна възраст, с момченце на около седем-осем годинки. Само не бързайте да се притеснявате. Всъщност няма нищо кой знае колко спешно. Просто майката като че ли леко приближава климактериума и напоследък е доста изнервена и тревожна. Живее в променено състояние на съзнанието. Не че цял живот не си е прекарала така, но напоследък се е обострило до крайност.
Мълчат и чакат. Струва им се безкрайно...
Мълчат и чакат. Струва им се безкрайно...
Вратата най-сетне се отваря и от кабинета много бавно и полека излиза доста възрастен господин с бастун. Прави няколко крачки в посока към изхода , като гледа право напред. Но пред пейката, точно където седи майката, бавно спира. Сякаш батерията му свършва. И угасва. Застива на едно място и не помръдва. Минават няколко минути. Може би три, четири, или даже пет. След малко като че ли излиза от транс, плавно се обръща към жената, усмихва се мило и отронва:
- Малко спокойствие.
После поема по коридора и бавничко излиза от сградата.
После поема по коридора и бавничко излиза от сградата.
„ Милият човечец!- мисли си жената. - Кой знае как се е притеснил вътре и сега му трябваше време да се успокои и събере наново. Kато индианците- първо чакаше душата си да се върне на място в тялото и после потегли. Кога ли и моята ще се прибере? Офф...”
„Бедният старец! - мисли си мъжът. - Увеличена простата. Какво облекчение изпита като му сложиха катетъра и успя да се изпикае на спокойствие. Е , дълго продължи, ама се справи. Но защо точно пред жена ми! Дали и аз ще съм така като остарея?”
„ Горкият дядо!- мисли си детето. - Запецна и ни напред, ни назад. Като Мечо Пух в хралупата на Заю. А не беше дебел и не беше преял с мед. Добре, де- накрая погледна мама и се оправи.”
Вратата на кабинета се отваря. Хубава, усмихната сестра ги кани вътре. Лъхва на младост и необремененост.
