вторник, 9 февруари 2010 г.

Айде и аз малко за "Аватар"

Около два месеца вече чета по блоговете за "Аватар", но все не успявам да се добера до кино.
Накрая не издържах и го гледах в къщи, на малкия си компютър, изтеглен от Замунда..
Може би съм единственият човек, който, въпреки уместните препоръки, че трябва непременно да се гледа триизмерен, пристъпи всички норми на изкуството и естетиката.
Знам, че е престъпление, но бях страшно любопитна и нетърпелива, така, че простете.
Ще ида , разбира се, на кино, ама ...да се запролети.
И така, гледах го в непривична обстановка и въпреки това МНОГО МИ ХАРЕСА( е, екшъна ми дойде малко в повече, ама карай).
Повечето коментари бяха за формата му, но ей Богу и от малкия екран у нас, успя да ме докосне.
Негативните отзиви за филма бяха предимно, че бил банален, с предвидим край и с много експлоатирана тема.

Банален... Не знам... За мен не е .
Нашественикът, завоевятелят, агресорът, който не се спира пред нищо за власт и пари.
Ако тази тема е изчерпана, ще съм много щастлива, но уви-не е.
Не искам да опростявам и свеждам многото и чудесни идеи във филма само до нашенски проблеми, но това ми е болката в момента и събуди такива асоциации.

Вижте какво става с горите ни, с Черноморието и планините ни,
безумно накичени с мутро-барок и избождащо очите разностилие и кич и ще видите , че темата си е актуална отвсякъде.
Когато гледах Аватар, прокърви незарасналата ми рана и изохках... особено когато булдозерите яко нагазиха девствени, удивително красиви територии.
Това ми е до болка познато, усетено отблизо и наскоро.
В 3D формат.

Сюжетите, според мен , освен, че имат за цел да се продават и да носят големи печалби, имат и доста по-сериозна мисия- да изпратят послание.
Вярно е-това вече сме го чували.
Но има ли чуваемост?
Нещо да се е променило?
И , разбира се, не само у нас, но и в световен мащаб.
Някой да си е взел поука или случайно да се е стреснал?

Ето защо, аз лично одобрявам идеята, ако нещо не достигне до хората, да се повтори ,потрети или подесети...
А, дано се усетим!

А за другата тема- за любовта. Ако и тя е банална или изчерпана...не знам... може би изкуството трябва да умре, а с него и аз.

Радвам се, че Аватар излезе в такъв формат и толкова изумително красив. Така стимулира повече дясното полукълбо на мозъка и докосва по-директно сърцето и душата, а не само логиката и рациото.
Точно от тях си патим напоследък, а преди нас и други, загинали, а уж високо развили умствения си потенциал цивилизации...

И накрая завършвам с малко „Аватар” по български,




но не можахме да ги спрем.
Засега...
Ама ще се помолим на Ейва.

P.S. Сега слагам един линк към природните красоти в Китай, вдъхновили създателите на филма:
http://www.liveinternet.ru/community/geo_club/post119654140/

петък, 5 февруари 2010 г.

вторник, 2 февруари 2010 г.

Да се осмелиш...



Ето така се почувствах днес. Пожелавам ви го от сърце!

вторник, 26 януари 2010 г.

Нещо се размечтах...



...в този студ. Ееееееееееееееееееех...


понеделник, 25 януари 2010 г.

Обещанието



Когато поисках разрешение от тези мили пирински баби да ги снимам, те ми го дадоха, но само при едно условие- да ги пусна в Интернет.
Не се шегувам, ей Богу!
Ето, сега го изпълнянвам, макар и с 10 месеца закъснение...
Беше на първа пролет.Нали помните какъв сняг се изля тогава?

Но обещанието си е обещание!

Кучката

( по действителен случай)


Страшен студ бе сковал София. Всичко беше побеляло и вледенено. Мъглата натискаше с пронизваща костите влага. Хората, настръхнали като врабчета, бяха по-тъжни, уморени и изнервени от обичайното. Кучетата лаеха и се зъбеха по-често. Транспортът беше по-натъпкан и нередовен. С две думи обичайна софийска зимна картина.

Кремена обичаше София. Макар че живееше повечето време в чужбина, с удоволствие идваше и прекарваше колкото се може по-дълго в родния си град. Винаги водеше и кучето си с нея. Кара беше дребна порода и можеше да пътува с нея в самолета, а не да се стресира в клетка в багажното отделение. Бяха много привързани една към друга. Взаимно си даваха грижа, обич и топлина. На Кремена не й тежеше да разхожда Кара по два пъти на ден, макар студа. Обичаше да я води в градинката пред Банята. Кремена обожаваше точно тази част от стара София. За нея тя беше много по-истинска и колоритна отколкото лъскавата, но лишена от сърце и душа Витошка. Около Банята и Халите гъмжеше от живот - истински, без маска и без грим. Това място имаше собствен ритъм и характер. Можеше да се видят какви ли не образи.

Тя обичаше да наблюдава как ври и кипи животът, като минералната вода отдолу. Истински коктейл от характери и съдби...

В страната, където живееше, беше толкова подредено и стерилно. Голяма скука! Чак потръпна. Не й се прибираше пак там.

Кара я върна обратно в реалността, към примрялата в ледена прегръдка София. Започна да ръмжи все по-заплашително.
Кремена проследи посоката. От другия край на градинката идваше жена, на неопределена възраст, облечена по типичния за клошарите ексцентричен начин - шарено, оръфано палто, руска ушанка и тънки есенни обувки. В ръка държеше голяма пътна чанта.
Жената се приближаваше към Кремена, с втренчен, гневен поглед. След малко започна да вика, като гласът й набираше все по-голяма мощ. Слюнки хвърчаха от почти беззъбата й уста:

- Нямате ли внучета, че гледате кучета. Ние сме гладни, а вие храните помияри. Кукувица! Ялова кучка. Ти нямаш деца.

Кремена се вцепени. Не знаеше как да реагира на помията, която се изля върху нея за секунди. Очевидно жената беше луда, но и доста зла.
След като се отърси от първоначалния шок, Кремена с умиление помисли за трите си пораснали вече момчета, които бяха поели своя път в живота. Господ я беше дарил с плодовитост. Но веднага след това се сети за малката дъщеричка, която загуби още в утробата си преди 2 години. Малко след това вторият й съпруг й подари Кара.

„Уффф, защо винаги ще се намери някой, който да ти припомни болезнени моменти" - помисли си.

След това придърпа Кара и с бърза крачка си тръгна от градинката. Повървя малко и забави ход. Нещо я дърпаше назад. Беше по-силно от нея. Трябваше да се върне. Искаше скришом да зърне жената, поне още веднъж. Беше й влязла под кожата.
Леко учудена, Кара тръгна покорно след Кремена. Вече беше тъмно и много лесно се смесиха с тълпата.
След малко я забеляза, съвсем наблизо. И онемя... Клошарката беше клекнала, заобиколена от голяма глутница улични кучета. Вадеше нещо от пътната чанта и им говореше с нежен, меден глас: „ Айде, на мама рожбите, мама ви е донесла да хапнете."
Кучетата въртяха радостно опашки. След секунди лакомо се нахвърлиха върху храната.
Кремена се усмихна. Кара изръмжа.

Мъглата обгръщаше всички във влажна, ледена прегръдка.

неделя, 24 януари 2010 г.

Кога ще ги стигнем...американците?



Това ми подейства като балсам на фона на заливащата ни
почти отвсякъде посредственост.
Enjoy!