Приключение с шаран

4-ти декември. Два дни преди Никулден.

Никулден, по незнайни причини, е един от най- хубавите празници в годината за мен и когато имам възможност и настроение, обожавам да правя пълнен шаран.
Тази година имах и двете и реших да купя.
И без това цял ден щях да съм в центъра.

МРАЗЯ да ходя в центъра. Голяма лудница е. Работя в къщи, излизам само в краен случай и гледам да свърша цялата работа за един ден.

Това беше денят.

Може би повечето от вас знаят, че градският транспорт в София не е нещо , с което ние, софиянци, се гордеем.
Не е особено редовен, понатъпкано е ( особено в пиковите часове) , доста горещо през лятото и студено през зимата.
Почти като навън.
Но няма как, метнах се на трамвай 29 и- хоп в центъра.

Два дни преди Никулден.

Навсякъде се продаваха шарани и всякаква други люспести.
Във въздуха се усещаше натрапчивата миризма на риба.
Исках първо да свърша всичко друго и после да купя шарана. Тамън и опашките да понамалеят...

Да, ама ,не. Опашките навсякъде набъбваха с напредването на деня. Влязох в Халите и търпеливо зачаках. След около половин час държах заветния шаран в найлоново пликче и забързах към следващата задача. Е, с шаран , но какво пък толкова.
Влязох в банката с шаран, после в пощата с шаран, след това в два офиса и няколко магазина... с шаран . Накрая отидох да видя леля ми. Тя живее на 5-тия етаж и няма асансьор. Заизкачвахме се дълго и продължително с шарана нагоре, после бяхме на гости (като той погостува на леля в хладилника, все пак).
Неусетно минаха два- три часа в сладки приказки и почти стресната скочих да си ходя, за да избегна претъпканите трамваи. Взех 5-те етажа почти на бегом (надолу е по-лесно, все пак) и забързах към спирката. Чувствах се необичайно лека и свободна. Нещо ми липсваше... Шаранът! Пак на тъгадък превзех 5-те етажа и звъннах. Леля ме посрещна с грейнало лице.
" Не, мила лельо. Няма до остана пак....Шаранът.”
„О, да ,шаранът.”
Беше вече като част от мен. Почти цял ден си бяхме заедно.
Сега трябваше да побързаме и да се приберем в къщи преди тарапаната. Щеше ми се да пътувам в по- празен трамвай.
Миризмите в градския транспорт и без това са доста. Не исках да ги обогатявам допълнително с нюанс на шаран.
За сега всичко вървеше по план и имахме шанс. Зачакахме с шарана трамвай 29.
Да, ама... нещо много дълго.
Започнаха да прииждат още и още хора на спирката . И още и още. Погледнах си часовника.
Лошо...
Минали са 40 минути и е дошъл часът на голямата навалица. А трамваят го няма ли, няма. И изведнъж идват два.
Не е голямо утешение, тъй като на спирката бяхме хора за три. Започна голямото препускане и бутане.
Който е живял в София, може много добре да си го представи.
В един момент почувствах ритник в прасеца, но сякаш много не ме заболя . Нещо беше омекотило удара. Шаранът!
После трябваше да слизам на всяка следваща спирка и да се качвам отново, тъй като бях на последното стъпало, на изхода.
Няколко пъти вратата на трамвая затискаше шарана, така че беше наполовина навън. Умело го връщах обратно.
Трамваят полека-лека се опразваше. И о, небеса ,освободи се място. Хукнах със страшна сила и успях да изпреваря няколко съпътуващи.
Извинявайте, но с този шаран не мога повече.
Успокоена , си поех дъх и сложих найлоновото пликче на пода. И аз, и той заслужавахме почива.
Дълъг ден беше. Уфффффффф!
В този момент го усетих... Топлото...
Макар мекото време навън, в трамвая имаше парно. Силно!
Безпощадна гореща струя лъхаше в изтормозения шаран.
Е, няма как - вдигнах го, вдъхнах го, гушнах го и продължихме дългия път към дома.
ЧЕСТИТ НИКУЛДЕН, ПРИЯТЕЛИ!