Чук! Чук!

Чук! Чук!
- Кой е?
- Аз. Самият Той.
- Какво? Тануки? Ти ли си? Влизай- ако успееш. Бърлогата
ми изглежда така, сякаш в нея живее тайфун. Дори Богът на ергенските апартаменти би се отвратил.
Кицуне загледа Тануки, докато влизаше.
- Наистина си ти. Къде се изгуби, стари разбойнико?
Как се справяш?
- Е, нали знаеш. Като теб.
- Да, наистина знам, - Кицуне въздъхна.- Проклетите хора. Но
може би скоро няма да се налага да се тревожим за тях. Изглежда, са по- твърдо решени отвсякога да се самоубият до един.
- Аха, нещо като световно харакири. Но те не му викат така.
- Естествено. Наричат го „ прогрес”. Или „ растеж”. Наричат
го „ национална сигурност” и „ енергийна политика”, както и всякакви други глупости, но както мотивите им, така и крайните резултати си остават същите. Май единствената добра новина е, че отново започват да се учат да общуват в рамките на целия си биологичен вид. Вярно е, че го правят с помощта на онези машини, на които викат „ компютри”, и онази „ глобална информационна мрежа”, но все пак...
- Все пак е подобно на времето на Животинските предтечи,
да. Предполагам, че са забравили как се прави, когато са забравили, че са животни.
Лисицата кимна.
- Цялата тази нафукана технология в лапите на стадо
примати, които по отношения на чувствата си не са по – развити от бабуините. Те са шимпанзета с булдозери, маймуни с бомби. Ситуацията е опасна, но няма проблем : опасността е парфюмът на промяната, а промяната е професията на бъдещето. Все още има надежда за нас в този свят...



( пак от „ Вила Инкогнито” на Том Робинс)