Спомени, спомени

Случката с учителката на Алекс по изобразително изкуство( която му казала, че е прекалено малък да рисува „такива неща“) ме върна обратно в моите ученически години. Първият ми „истински“ преподавател по рисуване беше в 5-ти клас. Научи ни как да творим… жабки от хартия. В часовете правихме състезания , коя от тях ще скочи най- далеч.  А той се смееше и подскачаше повече от всички нас ( деца и жаби взети заедно). Веселба голяма! Ама го разкриха и го изгониха. После дойде другарката Раковска. Средна възраст, ледена, с голям черен кок. Заставаше отпред ,със змийски поглед и през зъби изсъскваше:
- Аз съм другарката Раковска! И обичам тишината! 

Толкоз! За русуване не спомена, та камо ли за изкуството въобще…Така, неизменно, започваше всеки час при нея . Нищо друго не помня от тези занятия. Явно съм ги изтрила като нещо ненужно. А много обичах да рисувам! После в гимназията, ей Богу, и един спомен нямам. Имахме ли въобще рисуване?  Лоша работа…
Днес скъпа моя приятелка ми сподели нейния „опит“ с учителката по изобразително изкуство на дъщеря си. Госпожата( вече не другарка) карала децата да прерисуват картини на Салвадор Дали и Ван Гог! Е ми това e - някои хора не се шегуват и работят със замах! По психопатски!!!
Кой знае какви истории имате и вие за разказване… Весел свят, шарен свят!
Нека само спомени да има!  А не да ги изтриваме като болезнени, глупави, ненужни!