Моята леля!

За всички вас, тя може да е Донка Петрунова, първата дама на българския криминален роман, или както я наричате  "на галено“ нашата Агата Кристи , но за мен това  е леля ми. Моята леля!

И никой да не ми я пипа , моля! С никого не искам да я деля!

Точно това почувствах първия път когато  присъствах на представяне на нейна книга. Огромна зала, стълпотворение от хора, известни личности, много от тях от "телевизора". И всички говорят за нея . А тя - на пиедестал, зад стена от цветя,  на сцена. Далеч…

Това бе начинът, по който го преживя и Алекс, синът ми, когато реших да го заведа на нейно събитие.

-А, ама тя била много известна и важна, бе мамо!- мило изписука.- Затова ли не сяда при нас?

Даа, важна и известна. И далеч!

За мен, обаче това си е леля ми ! Леля, в чийто дом прекарвах всяка Бъдни вечер от детството си. Петте етажа пеша трудно изкатервах с малките  крачета, но веднага след това умората ми изчезваше, когато виждах грейналите й сини очи. Трапезата винаги беше красиво украсена, но за жалост само с постни гозби. Имахме си ритуал с леля, след първото ми злополучно изохкване:  " Ама лельоо - то няма месо!"  Оттогава, всяка година, тя ме дръпваше в кухнята и скришом ми режеше саламче. Дали и тя си е хапвала от забраненото, не помня. Но опознавайки я в годините, не мога да допусна, че не е. Това си остана нашата малка и вкусна тайна. И най- сладкото от цялата празнична вечеря!

 

После...пораснах. А леля си оставаше същата. По младежки луда, жадна за живот и с широко отворени сини очи. Леля, която преди десетина години танцува заедно с мен боса до сутринта на сватбата на сестра ми и смая  испанската рода. Тогава  имах травма на коляното и не можех да издържам дълго на високи токчета. Захвърлих обувките и скочих на дансинга. Само след секунда, леля направи абсолютно същото. Е, ми- гени!                  

Леля, която много ме развесели с тази история- връщала се  от пиано бар в 2 часа през нощта, срещнала съсед на стълбището и гузно скалъпила тинейджерска лъжа, че се прибира от интервю в нощния блок на радиото.

Леля, която след нелека операция на очите, ме чакаше да я взема с колата, сложила ярко розови очила, за да скрие шевовете. След което ме заведе у  тях и извади бутилка вино.  Да отпразнуваме новите й очи и да поотпусне опънатите ми нерви.  Е, не успях да отида на йога  този следобед, но душата беше доволна .

Леля, която  ме замъкна   в казиното на хотел Радисън, защото  трябваше да пише нещо по темата и искаше да бъде  Вътрешният човек.

Леля, която пред очите ми се превърна в малко момиченце, когато лакомо поглъщахме  пържени  яйца при нейната леля в Радомир.

Леля, която има приятели и фенове по-млади и красиви от мен.

Леля, която с книгата си „ Присъствие на мъж“ успя да излекува от тежка любовна депресия две скъпи мои приятелки.

Леля, която на 78 години се влюби отново, ама много, много истински!

Как да не я обичаш!

Сега , когато се ровя из дневниците и архивите й ( помоли ме да ги предам в Народната библиотека) , откривам безценни находки- любовни писма между нея и чичо ми Чавдар, а те и двамата- писатели и как страстно пишат само, разменени бележки в родилния дом, трогателни картички за 8-ми март от малкия Дими, после- писма от казармата от вече порасналия.  Докосвам се до отношения, тревоги, рутина, неволи, празници, трагедии…                                                                                                                                  Запознавам се задочно с последната й любов и почти държа в ръката си годежния пръстен…

Пътувам напред-назад във времето с нея  и  нейните истории  и съжалявам, че не можем да ги изговорим и съпреживеем заедно. Ех, защо така се получава, че няма как да си кажем всичко приживе!

Дали винаги е така? Сещам се за филма" Мостовете на Медисън" и за скъпата тайна, която откриха децата на покойната Франческа. Винаги е вълнуващо!

Какво ли ще открият нашите деца след нас...

 Алекс много я обичаше! Веднъж реших да правя запис на нейно интервю направо от телевизора. Алекс, още много мъничък извика с пълния капацитет на малките си дробчета: „Ея Донка, ея Донка.“ Това беше за леля ми най- трогателното от цялото видео, точно този искрен вик, сладката му емоция.

 Имаха си специална връзка те, двамата. Когато Алекс правеше списък с подаръците за Коледа – на леля се падна най- скъпото лего. Макар вече болна, доста се развесели в болницата , когато  й  казах каква чест й се е паднала. На въпроса защо точно леля Донка трябва да купи най- скъпия подарък, Алекс ми отговори- защото е писателка и е богата. Добре, добре - усетих доста горчиви усмивки .

 Леля ми умря драматично, както и живя. Като героиня от собствените й романи. Добре, че боледуването беше кратко. Надявам се сега да е плува в любов сред най – свидните си.  През тези последни месеци от живота й, опознах от близо много от най-верните й приятели. Заедно преживяхме края. Е, сега вече нямам проблем да я деля с другите. Заслужавало си е. Заслужава си! Сега  можем заедно да си спомняме за нея,  да се смеем  и плачем в компания. Лельо, обичаме те, където и да си!