Далматинци

   - С какво  пътуваме утре?

  -  С рейс, то друго няма.
   - С кои?
  -  С които тръгват най-късно .

Бенита и аз сме съкрушени, че отпуската свършва и без да се усетим съскаме. София , уви, ни зове. Поне беше чудесно измъкване от матрицата, за малко, утре вечер сме на работа.  Отправяме се с огромна неохота към автогарата в Китен и купуваме предпоследните билети. Септември е, но хората  като че ли не искат да пуснат лятото да си отиде. Всяка година е така.  Е ми, няма как да е иначе -септември е десертът на лятото.Точно на касата,  за късмет,  ни звънва и Косето, която точно сега е решила  е решила да пътува с дъщеричката си Мика  с нас. Така просто- за компания.  Би могла да остане и още, но не иска да се разделяме . Ох, че ни беше хубаво заедно- лежерно, благо , кадифено . Взимаме и последните  билети.  Имаме късмет!  Поне тръгваме в последния възможен момент.  Да попием до дъно лъчи чак до другото лято.

- Айдеееее! Закъсняваме!!!

Ойген ще ни закара. Той знае преките пътища, защото си е почти местен. Прекарва тук цяло лято и общо взето животът  му гравитира около това четиримесечие. Всеки си има религия и негов  Бог. Ойген е слънцеяд и мореобожател.  Ойген между другото ми е мъж. Няма  страшно! Пристигаме  дори по-рано , но  за беля, рейсът точно  затваря врати. Бенита се хвърля като черна пантера върху предницата и изкарва акъла на шофьора. Изкарва  и пиперлива псувня,  но точно сега не е време за сръдни. Такава си е Бенита - спонтанна, сърцата и много бойна!  Бързи целувки, раздяла с Ойген, мятаме се и отдъхваме. Стюардесата ни поглежда с нещо средно между насмешка и отекчение и поема  билетите.

- Ооо,  ама вие не сте за нас. Чакайте „Янакиев“. Той е след нас.

О, да, бе- „ Янакиев“. А ма кой ти гледа в бързината. Сядаме и чакаме . Обичам да чакам. По-добре да чакам. Аман от бързане. В София бързаме. Все още е ваканция! Ваканцията е антибързане! Чакаме. Чакаме…

Косето държи тревожно билета си в ръка, а в другата почива ръчичката на прекрасно й момиченце. Тя първа се усеща, че нещо не е съвсем в ред.  Е, ми- майка! И то каква - мила, кротка и любвеобилна.  Ние с Бенита все още сме безгрижни и безметежни. Не сме  били майки и светът е предимно  купон.

А  времето лети….   Ох, дано стигнем навреме за работа !!!

Нещо вече ни човърка отвътре. 45 минути закъснение. В тълпата от хора и куфари, чакащи „Янакиев“ плъзва  като влага грозната дума“ фалирали“. Бенита и аз решаваме да отидем до будката , в която продаваха билети и да питаме какво по дяволите става.  Будката е празна, а ма празна- празеничка. Стои си просто така – в центъра на Китен, обикновена, затворена будка. Никой не продава билети. Продавачката навярно вече е на почивка  с … Янакиев.  Освен объркване и гняв изпивам и друго неясно чувство- на необяснимо безпокойство,  чувство  за надвиснала опасност.  Идва откъм  страната на Бенита. Защо ли не се учудвам когато я виждам  много червена, с голямо паве в ръка.

            - Само кажи и ще метна!- такава си е Бенита.

 Опитвам се да я усмиря. Добре, че чака последната дума от мен. А  аз някак си не мисля, че строшена будка, разпръснати стъкла, смаяни курортисти, евентуално полиция, би помогнало в случая. Бесни, се връщаме при другите и кроим планове за отмъщение.  Косето е най- мила от всички нас и винаги мисли за другите;

- Те могат да отворят будката следобед и пак да продават билети. Трябва да предупредим хората.

Решаваме да купим  черна боя и четки   и да изпишем цялата будка с надписи от рода на „Фалирали „,  „Измамници“, „Крадци“ и всичко от  този род.  Дъщеричката на Косето е най- развълнувана от всички.

“ Ехааа, истинско приключение! И мама ще участва. Винаги съм я подозирала в страхотност!“ 

 

Ойген държи кутията с боя, а ние трите  бъркаме подред  и пишем. Пишем ,пишем!  Опиянени  от боята и творчеството. На Мика много и се иска да заподскача от радост около нас, но мъничко я е срам. Едва се въздържа, но е много горда от случващото се!

- Добър ден, господин полицай- чуваме звънкото й гласче зад гърбовете си.                                                                  

Такава си е Мика- винаги вежлива, във всяка ситуация. А полицаят е точно до нея и изглежда слисан от цялата гледка:

- Ма моля ви се, какво правите! – той също изглежда възпитан и сякаш има нужда от утеха.

В този момент, естествено, се включва  Косето:

- Вършим ви работата, господин полицай! Не сме някакви вандали! Когато вие не сте на място и не знаете какво става, ние трябва  предупредим хората вместо вас.  -  много мило , внимателно и спокойно обяснява тя.
- Ааа, добре, тогава! Аз ще ви пазя!

Такава си е Косето! Tакъв e и ефектът, който оказва върху хората.  И върху полицаите, разбира се.  Мика не издържа и започва да пляска с ръчички. После хваща долните краища на рокличката си и започва да се върти.  Ние  довършваме последните щрихи.   С охрана, която бди над нас!   Ядът се е поуталожил. Нещата са под контрол.  Но защо усещам същото чувство за надвиснала опасност?

Черен дъжд. Чисто черен.  Лъскав, лепкав, внезапен, много! Ето какъв бил отговорът на лошото ми предчувствие.

Ойген стои зад нас с решително изражение и с празна кутия черна боя. Не издържал и метнал целия остатък върху злополучната будка. И върху нас. Най- вече върху нас! Такъв си е Ойген. Обичам го!

В този момент всички се обръщаме и поглеждаме към полицая. Инстинкти, какво да се прави. Авторитети, институции , вина, наказание… и  всичко в този спектър. Полицаят  е по-объркан и от нас. От самото начало си беше такъв, но сега очите му издават пълна безпомощност.  Изведнъж  обаче,  отнякъде му прииждат  сили и решителност, обръща се рязко  и поема в неизвестна посока. Навярно обмисля ранно пенсиониране…или ранна бира.Сега вече целият този смях, който се  е натрупвал в нас  от известно време  , избухва като Етна.  Мика е най-черничка от всички. Очичките й блещукат весело, а точно на върха на нослето си има една голяма черна точка. Приличаме на три далматинки, с малко  далматинче, застанали до човек с леко виновно изражение и обърната надолу кутия с боя в ръка. Последните капки тупват на тротоара.   Едната далматинка започва да си бърше рожбата.  Бенита тръгва да вади огледало, но на път към чантата, ръката й разкрива шокираща гледка- циферблат на часовник!  А часът е ….много! Ужас! Дали изобщо да се чистим?                                                      

 Изскърцват гуми. Ойген не обича да бибитка, но  ако обичаше- щеше да зазвучи като сирената за техническа проверка. Ръкомаха яростно и ни приканва по-бързо да се качваме в колата. Влакът Бургас – София тръгвал след 25 минути.

Боята по нас бавно, но трайно засъхва. Как ли ще реагират пътниците в самолета довечера? Дали е възможно да се изчисти някога? О, добре, де- важното е се явим на работа на време. Ако не сме на секундата- рискуваме да ни накажат да летим само по вътрешни линии. Навярно по маршрута София-Бургас- София.  Тъкмо  ще покрием  „Янакиев“.  Бенита и аз сме стюардеси.

Такъв си е животът- шарен и чудесен!