петък, 23 януари 2009 г.
сряда, 7 януари 2009 г.
Ивановден
От вчера ми се ще да поздравя всички именници от 6 –ти и 7-ми януари, но нещо ме спираше. Музата хич я нямаше...Дали беше примряла от студ? Или нещо друго? Чудех се ...
Днес, докато си пиех кафето ми проблесна...Така популярното и хубаво име Иван някак ми навява мисли за Големия Брат Иванушка...който така безцеремонно ни спря кранчето с газта. И нямаме алтернативно гориво. Така безусловно вярваме на братушките, че не сме си подсигурили гърба. А на вън е минус... много. Парното е намалено драстично. Пестим запасите. Токът е ужасно скъп. И е едва началото на зимата...
Музата пак потрепери. Усетих я.
Този път не от студ. А от яд. След малко,обаче ,се усмихна, намигна ми и тихичко прошепна:
” Само няма да се плашите! Това е поредната врътка!"
Честит имен ден, скъпи именници !
Този път не от студ. А от яд. След малко,обаче ,се усмихна, намигна ми и тихичко прошепна:
” Само няма да се плашите! Това е поредната врътка!"
Честит имен ден, скъпи именници !
четвъртък, 1 януари 2009 г.
четвъртък, 25 декември 2008 г.
сряда, 24 декември 2008 г.
Вързано куче по Коледа
Пак е Коледа. Най-светлият празник в годината. Време, в което се сещаме за всички, които обичаме и за които нямаме много време в забързаното ежедневие. Купуваме подаръци, готвим любими ястия, украсяваме, палим лампички и свещи. С две думи вкарваме светлината, красотата, надеждата и любовта по-осезаемо в живота си. Опитваме се да бъдем по-добри... и да задържим чувството колкото се може по-дълго.
Но в съседния двор точно по Коледа вързаха кучето.
Кучето дойде преди около месец и започна да се навърта наоколо. Всички го хранихме. Както повечето кучета, успя да отвори сърцата ни със своята непосредственост, спонтанност и детска невинност. Имаше способността искрено да се забавлява и да внася радост и добро настроение. Настани се трайно в съседния двор. И не щеш ли един ден съседът реши да го върже. На желязна верига. По Коледа
После замина и ни помоли да го храним.
Сега в съседния двор имаме едно много тъжно и самотно куче. То не само не играе, но плаче и вие по цял ден. Аз го чувам, сърцето ми се къса и се питам защо. Имаме ли право да мъчим друго същество? С какво сме по-висши и заслужили? С това, че имаме развита мозъчна кора ли? И защо тази жестокост?
Може би, защото нашите баби и дядовци за връзвали кучетата си. И ни е останало като традиция. Просто така - приемаме, повтаряме, правим го без да се замисляме...
А ако се замислим, какво? Нещата може би стоят така: поколенията преди нас, са имали доста по-тежък живот. Работили са по 12-тина часа на ден - носили са вода на гръб с километри, прали са на ледената река, гледали са по 5, 6, 7 деца, борили са се за насъщния със зъби и нокти. За тях кучето е било допълнително гърло и грижа. Единственото му предназначение е било да върши работа и да пази. На верига. Разбирам ги.
Това, което не разбирам е, защо сега. Вече можем да си позволим по-хуманно отношение към животните. Учим се. Видяхме как западни фондации дойдоха и освободиха мечките от веригите на циганите. Гледаме по Анимал Планет как се спасяват денонощно животни в беда. А и вече започнахме да си даваме по-ясно сметка, че животните всъщност ни дават много и запълват сериозни емоционални празноти, които иначе може да запълним по доста по-нездравословен начин...
А съседът е млад. Моето поколение.
И е Коледа.
В мен все повече се надига една дилема... дали да не отвържа кучето и да го пусна на свобода. По Коледа.
Но в съседния двор точно по Коледа вързаха кучето.
Кучето дойде преди около месец и започна да се навърта наоколо. Всички го хранихме. Както повечето кучета, успя да отвори сърцата ни със своята непосредственост, спонтанност и детска невинност. Имаше способността искрено да се забавлява и да внася радост и добро настроение. Настани се трайно в съседния двор. И не щеш ли един ден съседът реши да го върже. На желязна верига. По Коледа
После замина и ни помоли да го храним.
Сега в съседния двор имаме едно много тъжно и самотно куче. То не само не играе, но плаче и вие по цял ден. Аз го чувам, сърцето ми се къса и се питам защо. Имаме ли право да мъчим друго същество? С какво сме по-висши и заслужили? С това, че имаме развита мозъчна кора ли? И защо тази жестокост?
Може би, защото нашите баби и дядовци за връзвали кучетата си. И ни е останало като традиция. Просто така - приемаме, повтаряме, правим го без да се замисляме...
А ако се замислим, какво? Нещата може би стоят така: поколенията преди нас, са имали доста по-тежък живот. Работили са по 12-тина часа на ден - носили са вода на гръб с километри, прали са на ледената река, гледали са по 5, 6, 7 деца, борили са се за насъщния със зъби и нокти. За тях кучето е било допълнително гърло и грижа. Единственото му предназначение е било да върши работа и да пази. На верига. Разбирам ги.
Това, което не разбирам е, защо сега. Вече можем да си позволим по-хуманно отношение към животните. Учим се. Видяхме как западни фондации дойдоха и освободиха мечките от веригите на циганите. Гледаме по Анимал Планет как се спасяват денонощно животни в беда. А и вече започнахме да си даваме по-ясно сметка, че животните всъщност ни дават много и запълват сериозни емоционални празноти, които иначе може да запълним по доста по-нездравословен начин...
А съседът е млад. Моето поколение.
И е Коледа.
В мен все повече се надига една дилема... дали да не отвържа кучето и да го пусна на свобода. По Коледа.
четвъртък, 18 декември 2008 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
