... и вижте какво стана.
ЕЕЕЕееееееех, Свободата !!!
четвъртък, 25 декември 2008 г.
сряда, 24 декември 2008 г.
Вързано куче по Коледа
Пак е Коледа. Най-светлият празник в годината. Време, в което се сещаме за всички, които обичаме и за които нямаме много време в забързаното ежедневие. Купуваме подаръци, готвим любими ястия, украсяваме, палим лампички и свещи. С две думи вкарваме светлината, красотата, надеждата и любовта по-осезаемо в живота си. Опитваме се да бъдем по-добри... и да задържим чувството колкото се може по-дълго.
Но в съседния двор точно по Коледа вързаха кучето.
Кучето дойде преди около месец и започна да се навърта наоколо. Всички го хранихме. Както повечето кучета, успя да отвори сърцата ни със своята непосредственост, спонтанност и детска невинност. Имаше способността искрено да се забавлява и да внася радост и добро настроение. Настани се трайно в съседния двор. И не щеш ли един ден съседът реши да го върже. На желязна верига. По Коледа
После замина и ни помоли да го храним.
Сега в съседния двор имаме едно много тъжно и самотно куче. То не само не играе, но плаче и вие по цял ден. Аз го чувам, сърцето ми се къса и се питам защо. Имаме ли право да мъчим друго същество? С какво сме по-висши и заслужили? С това, че имаме развита мозъчна кора ли? И защо тази жестокост?
Може би, защото нашите баби и дядовци за връзвали кучетата си. И ни е останало като традиция. Просто така - приемаме, повтаряме, правим го без да се замисляме...
А ако се замислим, какво? Нещата може би стоят така: поколенията преди нас, са имали доста по-тежък живот. Работили са по 12-тина часа на ден - носили са вода на гръб с километри, прали са на ледената река, гледали са по 5, 6, 7 деца, борили са се за насъщния със зъби и нокти. За тях кучето е било допълнително гърло и грижа. Единственото му предназначение е било да върши работа и да пази. На верига. Разбирам ги.
Това, което не разбирам е, защо сега. Вече можем да си позволим по-хуманно отношение към животните. Учим се. Видяхме как западни фондации дойдоха и освободиха мечките от веригите на циганите. Гледаме по Анимал Планет как се спасяват денонощно животни в беда. А и вече започнахме да си даваме по-ясно сметка, че животните всъщност ни дават много и запълват сериозни емоционални празноти, които иначе може да запълним по доста по-нездравословен начин...
А съседът е млад. Моето поколение.
И е Коледа.
В мен все повече се надига една дилема... дали да не отвържа кучето и да го пусна на свобода. По Коледа.
Но в съседния двор точно по Коледа вързаха кучето.
Кучето дойде преди около месец и започна да се навърта наоколо. Всички го хранихме. Както повечето кучета, успя да отвори сърцата ни със своята непосредственост, спонтанност и детска невинност. Имаше способността искрено да се забавлява и да внася радост и добро настроение. Настани се трайно в съседния двор. И не щеш ли един ден съседът реши да го върже. На желязна верига. По Коледа
После замина и ни помоли да го храним.
Сега в съседния двор имаме едно много тъжно и самотно куче. То не само не играе, но плаче и вие по цял ден. Аз го чувам, сърцето ми се къса и се питам защо. Имаме ли право да мъчим друго същество? С какво сме по-висши и заслужили? С това, че имаме развита мозъчна кора ли? И защо тази жестокост?
Може би, защото нашите баби и дядовци за връзвали кучетата си. И ни е останало като традиция. Просто така - приемаме, повтаряме, правим го без да се замисляме...
А ако се замислим, какво? Нещата може би стоят така: поколенията преди нас, са имали доста по-тежък живот. Работили са по 12-тина часа на ден - носили са вода на гръб с километри, прали са на ледената река, гледали са по 5, 6, 7 деца, борили са се за насъщния със зъби и нокти. За тях кучето е било допълнително гърло и грижа. Единственото му предназначение е било да върши работа и да пази. На верига. Разбирам ги.
Това, което не разбирам е, защо сега. Вече можем да си позволим по-хуманно отношение към животните. Учим се. Видяхме как западни фондации дойдоха и освободиха мечките от веригите на циганите. Гледаме по Анимал Планет как се спасяват денонощно животни в беда. А и вече започнахме да си даваме по-ясно сметка, че животните всъщност ни дават много и запълват сериозни емоционални празноти, които иначе може да запълним по доста по-нездравословен начин...
А съседът е млад. Моето поколение.
И е Коледа.
В мен все повече се надига една дилема... дали да не отвържа кучето и да го пусна на свобода. По Коледа.
четвъртък, 18 декември 2008 г.
понеделник, 8 декември 2008 г.
събота, 6 декември 2008 г.
Никулден
Поздрав за свети Николай Чудотворец и всички именници!!!
А знаете ли защо и банкерите празнуват на Никулден?
Защото и те се хранят от шарани...
А знаете ли защо и банкерите празнуват на Никулден?
Защото и те се хранят от шарани...
петък, 28 ноември 2008 г.
Честит Рожден Ден, Бабчо!!!
http://www.youtube.com/watch?v=XIo3IlE577A
Днес е рожденият ден на Баба ми. Навършва 90!!! Искам да поздравя нея и всички вас с любима моя снимка. В нея има от всичко и за всички- прекрасен залез, уют и топлина, мъдрост и красота, мед, карамел, липа и злато... и много друго, което вие видите...
сряда, 26 ноември 2008 г.
Двете Бебета и Мама- Съвременна притча
Хареса ми една притча:
Две бебета си говорят в корема на бременна жена.
Невярващото бебе: Вярваш ли в живота след раждането?
Вярващото бебе: Разбира се, че вярвам. Очевидно е, че има живот след раждането. Целта на престоя ни тук е да станем достатъчно силни и да се приготвим за живота.
Н: Пълни глупости! Не може да има живот след раждането. Можеш ли да си представиш що за живот ще е това?
B: Е, не знам подробности, но вярвам, че ще има повече светлина и ще можем да ходим с краката си и ядем с устата си.
Н: Глупости! Невъзможно е да ходиш със собствените си крака и да ядеш със собствената си уста! Това е нелепо! Имаме пъпна връв, която ни храни. Ето какво ще ти кажа: не може да има живот след раждането, защото истинският ни живот – пъпната връв – и без друго е твърде къса.
B: Въпреки това, сигурно съм, че животът след раждането е съвсем възможен. Просто всичко ще бъде малко по-различно. Представи си само.
Н: Но никой не се е върнал оттам! Животът просто свършва с раждането! С други думи, животът не е нищо друго, освен страдание в мрака.
B: О, не! Не знам какъв ще бъде животът ни след раждането, но със сигурност ще срещнем Мама и Тя ще се грижи за нас.
Н: Мама? Значи ти вярваш в съществуването на Мама? И къде мислиш е Тя?
B: Тя е навсякъде около нас, ние пребиваваме в Нея, способни сме да се движим и живеем благодарение на Нея; без Нея не можем да съществуваме.
Н: Дрън-дрън! Никога не съм виждало никаква Мама - следователно, повече от ясно е, че Тя не съществува.
B: Не, не мога да се съглася с теб. Понякога, когато всичко около нас утихне, я чувам да пее и усещам как гали нашия свят. Убедено съм, че истинският ни живот ще започне след раждането, а ти?
Две бебета си говорят в корема на бременна жена.
Невярващото бебе: Вярваш ли в живота след раждането?
Вярващото бебе: Разбира се, че вярвам. Очевидно е, че има живот след раждането. Целта на престоя ни тук е да станем достатъчно силни и да се приготвим за живота.
Н: Пълни глупости! Не може да има живот след раждането. Можеш ли да си представиш що за живот ще е това?
B: Е, не знам подробности, но вярвам, че ще има повече светлина и ще можем да ходим с краката си и ядем с устата си.
Н: Глупости! Невъзможно е да ходиш със собствените си крака и да ядеш със собствената си уста! Това е нелепо! Имаме пъпна връв, която ни храни. Ето какво ще ти кажа: не може да има живот след раждането, защото истинският ни живот – пъпната връв – и без друго е твърде къса.
B: Въпреки това, сигурно съм, че животът след раждането е съвсем възможен. Просто всичко ще бъде малко по-различно. Представи си само.
Н: Но никой не се е върнал оттам! Животът просто свършва с раждането! С други думи, животът не е нищо друго, освен страдание в мрака.
B: О, не! Не знам какъв ще бъде животът ни след раждането, но със сигурност ще срещнем Мама и Тя ще се грижи за нас.
Н: Мама? Значи ти вярваш в съществуването на Мама? И къде мислиш е Тя?
B: Тя е навсякъде около нас, ние пребиваваме в Нея, способни сме да се движим и живеем благодарение на Нея; без Нея не можем да съществуваме.
Н: Дрън-дрън! Никога не съм виждало никаква Мама - следователно, повече от ясно е, че Тя не съществува.
B: Не, не мога да се съглася с теб. Понякога, когато всичко около нас утихне, я чувам да пее и усещам как гали нашия свят. Убедено съм, че истинският ни живот ще започне след раждането, а ти?
събота, 15 ноември 2008 г.
сряда, 5 ноември 2008 г.
събота, 1 ноември 2008 г.
Не си падам по депресиите
( по случай празника на Народните Будители)
Ако сте разглеждали предишни мои откровения, вече знаете, че много си падам по природата. И никак по бетона. Ама хич! И нямаше как да не отида на митинга в защита на Рила, Иракли, Странджа и други вълшебни местенца, заплашени от дългата, граблива ръка на капитала и корупцията. Пред сградата на Европейската комисиа на улица Московска (какво съчетание,само?). Не че много ми се ходеше, но все пак имам позиция по въпроса и трябваше да я изразя. Няма само другите да вършат черната работа!
Малко по задължение, но отидох. Отначало седях притихнала, но все пак присъстваща. Докато в един момент го усетих....чувството. След малко ще ви кажа.
Имаше много, ама много млади хора. Плам, жар, ентусиазъм, енергия, вяра...
( Да сте живи и здрави във вас ми е надеждата! Страхотни сте!... Не че ние сме за изхвърляне). Биха се барабани, свириха свирки, пяха се песни. И аз със всички подскачах, свирих, пях, виках ... Звучеше като мантра ,,Искаме природа, не искаме бетон! Искаме природа, не искаме бетон!” И тогава се случи...усетих прилив на енергия, чувство на радост, сила, обнадеждаване, че нещата зависят поне малко и от нас...
...Всъщност не знам дали нещо въобще ще стане. Но ако седим в къщи и се вайкаме по-добре ли е? Тогава със сигурност няма да стане.
И от тук се замислих за прословутата наша българска пасивност и недоволство.
Падаме си по мрънкането, хленченето, мърморенето и оплакването, а никак по действията и отстояването на позиция. Вечно се чувстваме жертви на обстоятелствата. Сетих се за прословутите наши поговорки:
„ Много смях не е на добре.”, „ Да би мирно седяло, не би чудо видяло.”, ,, Страх лозе пази.”, ,, Преклонена главица сабя не я сече.”, ,, Много хубаво не е на хубаво.”, и т.н и т.н....
Явно много са ни влезли навътре. Директно в ДНК-то. Добре де, но какво става с гнева, които се трупа от явните несправедливости в живота. След като не може да се изрази адекватно, той се преглъща , насочва се навътре и се превръща в депресия, апатия, затлъстяване, алкохолизъм, високо кръвно, рак!
Аз хич не си падам по депресиите. От малка съм бунтарка. Израснала съм с майка Овен ,все пак. По- скоро си падам по поговорките (не знам дали са български, обаче) : ,,Господ обича смелите.”, ,,Почукай и ще ти отворят.”, ,,Храбрите не живеят вечно, но страхливите изобщо не живеят.” , ,,Когато Бог ти затвори врата, ти отваря порта.”
Та така за активността, спонтанността, себеизразяването...
А за митинга...беше хубаво. Беше слънчево,падаха красиви есенни листа...
Толкова ми хареса, че се зачудих дали да не повървя 300-400 метра и да отида при протестиращите млекопроизводители, а после и при Кремиковчани.
Митинги да искаш. Поводи също...
Ако сте разглеждали предишни мои откровения, вече знаете, че много си падам по природата. И никак по бетона. Ама хич! И нямаше как да не отида на митинга в защита на Рила, Иракли, Странджа и други вълшебни местенца, заплашени от дългата, граблива ръка на капитала и корупцията. Пред сградата на Европейската комисиа на улица Московска (какво съчетание,само?). Не че много ми се ходеше, но все пак имам позиция по въпроса и трябваше да я изразя. Няма само другите да вършат черната работа!
Малко по задължение, но отидох. Отначало седях притихнала, но все пак присъстваща. Докато в един момент го усетих....чувството. След малко ще ви кажа.
Имаше много, ама много млади хора. Плам, жар, ентусиазъм, енергия, вяра...
( Да сте живи и здрави във вас ми е надеждата! Страхотни сте!... Не че ние сме за изхвърляне). Биха се барабани, свириха свирки, пяха се песни. И аз със всички подскачах, свирих, пях, виках ... Звучеше като мантра ,,Искаме природа, не искаме бетон! Искаме природа, не искаме бетон!” И тогава се случи...усетих прилив на енергия, чувство на радост, сила, обнадеждаване, че нещата зависят поне малко и от нас...
...Всъщност не знам дали нещо въобще ще стане. Но ако седим в къщи и се вайкаме по-добре ли е? Тогава със сигурност няма да стане.
И от тук се замислих за прословутата наша българска пасивност и недоволство.
Падаме си по мрънкането, хленченето, мърморенето и оплакването, а никак по действията и отстояването на позиция. Вечно се чувстваме жертви на обстоятелствата. Сетих се за прословутите наши поговорки:
„ Много смях не е на добре.”, „ Да би мирно седяло, не би чудо видяло.”, ,, Страх лозе пази.”, ,, Преклонена главица сабя не я сече.”, ,, Много хубаво не е на хубаво.”, и т.н и т.н....
Явно много са ни влезли навътре. Директно в ДНК-то. Добре де, но какво става с гнева, които се трупа от явните несправедливости в живота. След като не може да се изрази адекватно, той се преглъща , насочва се навътре и се превръща в депресия, апатия, затлъстяване, алкохолизъм, високо кръвно, рак!
Аз хич не си падам по депресиите. От малка съм бунтарка. Израснала съм с майка Овен ,все пак. По- скоро си падам по поговорките (не знам дали са български, обаче) : ,,Господ обича смелите.”, ,,Почукай и ще ти отворят.”, ,,Храбрите не живеят вечно, но страхливите изобщо не живеят.” , ,,Когато Бог ти затвори врата, ти отваря порта.”
Та така за активността, спонтанността, себеизразяването...
А за митинга...беше хубаво. Беше слънчево,падаха красиви есенни листа...
Толкова ми хареса, че се зачудих дали да не повървя 300-400 метра и да отида при протестиращите млекопроизводители, а после и при Кремиковчани.
Митинги да искаш. Поводи също...
понеделник, 27 октомври 2008 г.
Лукс ли е да си щастлив
Бях болна една седмица. И се затворих в къщи. Не, не бързайте да ме съжалявате. Честно казано, беше ми мноoooого хубаво. Цялото време и пространство беше мое. Правих всичко, което ми се правеше преди, а нямах време (или не си го позволявах). Запалих камината, четох, размотавах се, гледах много филми, ядох шоколад, седях на слънце, разглеждах стари снимки, не вдигах телефона, когато не ми се говореше, не бързах за никъде, пих греяно вино, рових из Интернет, слушах специална музика.
Днес за първи ден излязох по улиците. И беше странно преживяване... Много хора ме спираха, заговаряха, питаха, усмихваха ми се. Сякаш излъчвах нещо, което ги привличаше. Отдавна не ми се беше случвало. Напоследък се чувствах невидима.
И си зададох въпроса: Кое е това нещо? Мисля, че имам отговор - просто излъчвах щастие... Заредих се през тази седмица, починах си от градския стрес, правих неща, които обичам, бях спонтанна, дадох време на себе си - да се опозная, да се изразя, да се насладя на свободата просто да бъда! Колко е хубаво!
Но защо трябва да се разболяваме, за да си го позволим? Толкова ли е трудно?
Какво ще стане, ако позабавим малко темпото?
Лукс ли е да правим нещата, които ни носят щастие?
Грях ли е да ти е хубаво?
Защо не се случва по-често?
Егоизъм ли е да си щастлив?
И всъщност замисляли ли сме се, че сме скачени съдове и когато ние сме щастливи и тези около нас са, когато сме дали на себе си, имаме какво да дадем и на другите.
Да, знам, че на думи е много лесно... Но на мен ми хареса, смятам и да пробвам.
P.S. ... А не е ли това начинът да направим света по-добър. Като започнем от себе си! Просто като сме по-щастливи, а от там и по-добри...
Днес за първи ден излязох по улиците. И беше странно преживяване... Много хора ме спираха, заговаряха, питаха, усмихваха ми се. Сякаш излъчвах нещо, което ги привличаше. Отдавна не ми се беше случвало. Напоследък се чувствах невидима.
И си зададох въпроса: Кое е това нещо? Мисля, че имам отговор - просто излъчвах щастие... Заредих се през тази седмица, починах си от градския стрес, правих неща, които обичам, бях спонтанна, дадох време на себе си - да се опозная, да се изразя, да се насладя на свободата просто да бъда! Колко е хубаво!
Но защо трябва да се разболяваме, за да си го позволим? Толкова ли е трудно?
Какво ще стане, ако позабавим малко темпото?
Лукс ли е да правим нещата, които ни носят щастие?
Грях ли е да ти е хубаво?
Защо не се случва по-често?
Егоизъм ли е да си щастлив?
И всъщност замисляли ли сме се, че сме скачени съдове и когато ние сме щастливи и тези около нас са, когато сме дали на себе си, имаме какво да дадем и на другите.
Да, знам, че на думи е много лесно... Но на мен ми хареса, смятам и да пробвам.
P.S. ... А не е ли това начинът да направим света по-добър. Като започнем от себе си! Просто като сме по-щастливи, а от там и по-добри...
петък, 24 октомври 2008 г.
ЗА КОГО БИЕ КАМБАНАТА
(на леля ми )Всички сме чували разни истории , от които кожата ти настръхва. Някои ти се струват ужасни и страшни, други странни и интересни, трети вълнуващи и умилителни . Слушаш ги, но някак дистанцирано...
Мислиш си, че се случват на другите хора , но ти си недосегаем.
Докато един ден не ти се случи и на теб...
И след първоначалния шок, объркване ,страх, болка, страдание и отчаяние, гняв и обида, и всички подобни фази, през които естествено преминаваш, виждаш, че в края на краищата не е толкова страшно, че е имало смисъл, че Създателят си има план за теб и ти подава точно толкова, колкото можеш да понесеш в дадения момент. Нито повече, нито по- малко!Точно толкова, колкото да си научиш урока добре и да не повтаряш до безкрай стари грешки.
И точно в този момент изпитваш Вселенската любов повече от всякога. И си благодарен , пораснал , по-силен ,по- убеден в космическата справедливост и хармония. Отново усещаш, че животът е прекрасен. Излизаш от изпитанието прероден и ... жив. Много,много жив!
събота, 18 октомври 2008 г.
My experience at Crisis Support Services
Scared, terrified, blocked, scared -- that pretty much describes my first day at CSS. Hearing so much desperation, so much pain, so much confusion and thinking” oh, my God, how can I be of any help? What if I fail, what if I do not do it right and do more harm than help? Am I capable of doing this? What would the fate of this person be if some other volunteer picked up this call? Would the person in need be better off if he didn’t get me?
That was my experience with the first shift, the second, the third and so on until I finally found the courage to say, “Let me answer this call”.
Again it was scary. I was sweating on the line, but I felt a response in the caller’s voice, a little shift, a little tiny hope that life was not so bad after all, at least not all the time…And then came the reward – the amazing satisfaction I felt after we hung up. It was worth the effort, it was worth the trying.
Well…. it was not always like this. This was a good start – thank God! - but far from the everyday routine.
There were calls when I wasn’t sure if I was any help at all, or even calls when I was called a cold bitch and told that I should die, or calls when the callers were trying to get sexual arousal and were confusing the crisis hot line with the sex hot line (or didn’t want to pay the expensive rates).
And so many times it was overwhelming-the phones would not stop ringing-one after the other, after the other….
And so many times I was secretly looking at the clock to see when my shift was finally ending.
But looking back, I have tender feelings inside of me. I loved these people. I was happy to be there for them, to make a difference in their life. And I hope I did, that WE did and that we keep making a difference. The satisfaction is beyond words.
That was my experience with the first shift, the second, the third and so on until I finally found the courage to say, “Let me answer this call”.
Again it was scary. I was sweating on the line, but I felt a response in the caller’s voice, a little shift, a little tiny hope that life was not so bad after all, at least not all the time…And then came the reward – the amazing satisfaction I felt after we hung up. It was worth the effort, it was worth the trying.
Well…. it was not always like this. This was a good start – thank God! - but far from the everyday routine.
There were calls when I wasn’t sure if I was any help at all, or even calls when I was called a cold bitch and told that I should die, or calls when the callers were trying to get sexual arousal and were confusing the crisis hot line with the sex hot line (or didn’t want to pay the expensive rates).
And so many times it was overwhelming-the phones would not stop ringing-one after the other, after the other….
And so many times I was secretly looking at the clock to see when my shift was finally ending.
But looking back, I have tender feelings inside of me. I loved these people. I was happy to be there for them, to make a difference in their life. And I hope I did, that WE did and that we keep making a difference. The satisfaction is beyond words.
Seeing vs.not seeing
I was asked to write this article because I have a background in somatics and for me the biggest part of the therapy is the body language and working with the body itself.
Here at the CSS I only had the phone. That was my tool, my only means of intervention. Well…I had to do it….and I found out that it had its own advantages.
First of all I couldn’t see the person and my past experience and personal bias (the Tele effect) wasn’t getting in the way. The callers could have been ugly or beautiful, clean or dirty, rich or poor, fat or skinny, white, black, yellow and so on, and so on….these were just people in need-,right here, right now. And this was important!
Second I wasn’t able to observe their bodies and movements, but I was focusing my full and undivided attention to what they were saying and to the tone of their voices and how they changed -- the awkward silence, the pauses of hesitation and fear, the sobs of pain and despair, the suffocating anger, the stuttering of confusion, the subtle laughter of hope and faith, the sighs of relief .I was working with the body language of their voices.
And actually I was using the most important part of the listening, the actual organ of listening-my ears!!!
I found it very valuable.
Last but not least I would like to speculate a little bit about the caller’s point of view. I have a deep feeling that the fact that we were not able to see each other made them more secure about their anonymity, protection and confidentiality. They could have been anybody-a person with no face and a fake name. When you can not see the other person it is easier to tell your story, express your deepest feelings, explore your dark side, reveal burdening secrets, get in touch with your true self, embrace the privilege of being human. And all of this in just one call of 10-15 minutes .This is the advantage of being just a caller…who can not see and is not seen.
These three points make me realize that every approach to helping a person in need has its own advantages and disadvantages. What makes the difference is a sincere wish to help, a human presence, empathy and warmth and of course a good and solid training.
Here at the CSS I only had the phone. That was my tool, my only means of intervention. Well…I had to do it….and I found out that it had its own advantages.
First of all I couldn’t see the person and my past experience and personal bias (the Tele effect) wasn’t getting in the way. The callers could have been ugly or beautiful, clean or dirty, rich or poor, fat or skinny, white, black, yellow and so on, and so on….these were just people in need-,right here, right now. And this was important!
Second I wasn’t able to observe their bodies and movements, but I was focusing my full and undivided attention to what they were saying and to the tone of their voices and how they changed -- the awkward silence, the pauses of hesitation and fear, the sobs of pain and despair, the suffocating anger, the stuttering of confusion, the subtle laughter of hope and faith, the sighs of relief .I was working with the body language of their voices.
And actually I was using the most important part of the listening, the actual organ of listening-my ears!!!
I found it very valuable.
Last but not least I would like to speculate a little bit about the caller’s point of view. I have a deep feeling that the fact that we were not able to see each other made them more secure about their anonymity, protection and confidentiality. They could have been anybody-a person with no face and a fake name. When you can not see the other person it is easier to tell your story, express your deepest feelings, explore your dark side, reveal burdening secrets, get in touch with your true self, embrace the privilege of being human. And all of this in just one call of 10-15 minutes .This is the advantage of being just a caller…who can not see and is not seen.
These three points make me realize that every approach to helping a person in need has its own advantages and disadvantages. What makes the difference is a sincere wish to help, a human presence, empathy and warmth and of course a good and solid training.
петък, 17 октомври 2008 г.
Блондинки
Много ми хареса един виц.(Това е за теб, Дианка и за всички мои любими посестрими!)
Две блондинки си седят в кафенето и си говорят за... теория на елементарните частици.
Изведнъж едната от тях започва да се оглежда нервно и казва:
,,Тихо! Идва мъж. Давай да говорим за козметика!"
Две блондинки си седят в кафенето и си говорят за... теория на елементарните частици.
Изведнъж едната от тях започва да се оглежда нервно и казва:
,,Тихо! Идва мъж. Давай да говорим за козметика!"
сряда, 15 октомври 2008 г.
петък, 10 октомври 2008 г.
НУДИЗЪМ СРЕЩУ ЦИНИЗЪМ
Да, знам,че е 10 октомври и трябва да се настройвам вече на есенна вълна, но все оше не съм казала всичко за лятото и любимото ми море. Обещавам след това преставам.
И започвам да пека чушки. ;)
И така за морето...Искам да ви покажа
прословутото наше плажче-така, както изглеждаше преди и сега.
И за разговора ми с концесионерката. :(
След като с ужас и потрес наблюдавах как се носят грозни пластмасови шезлонги към това прекрасно девствено място, не издържах и отидох при нея, за да поговорим.
То нямаше какво и да се говори. Всичко беше ясно, но за всеки случай.
Няма смисъл да ви предавам разговора, но ще ви предам края му. Беше нещо от този род:
Аз:,, Сега остава да забраните и нудизма на това традиционно нудистко плажче .”
Тя: „ О,да.. В хотелите и апартаментите идват семейства с малки деца.”
Ахаааа, така значи . Загрижили сме се за децата. За бъдещите поколения.
И какво послание им оставяме? Че голотата е нещо срамно и забранено , а бетонно чудовище надвиснало над самото море и хвърлящо сянка на плажа целия следобед, е позволено. Че удоволствието от това да бъдеш натурален и свободен, екстазът от усещането да плуваш гол, е табу, а осирането на природата е в реда на нещата . Напомня ми за американските филми където голотата е изключителна рядкост, докато убийствата и насилието са под път и над път.
Просто супер!
Не, не ви агитирам да ставате нудисти. Далеч съм от тази мисъл. Дълбоко уважавам правото на всеки да избира. Свободата да решиш кое е добре за теб и кое ти харесва.
На мен ми я отнеха! Вместо да съзерцавам прекрасни залези, трябва да гледам бетонен мастодонт с мокър бански ,на китайски шезлонг. От това ме боли!
Такива ми ти работи. Ето,казах го и ми олекна...но само донякъде.
Сега ви показвам снимките. Те говорят сами по себе си.
Между другото, както виждате, и хотелът и пластмасовите шезлонги си седят празни . Така и ще си останат. Но защо трябва да са там и да загрозяват? Може би за да ни напомнят кои са силните на деня?
Знам, знам, че е временно явление. Няма да си купя бански.
Отивам да пека чушки.
.
И започвам да пека чушки. ;)
И така за морето...Искам да ви покажа
прословутото наше плажче-така, както изглеждаше преди и сега.
И за разговора ми с концесионерката. :(
След като с ужас и потрес наблюдавах как се носят грозни пластмасови шезлонги към това прекрасно девствено място, не издържах и отидох при нея, за да поговорим.
То нямаше какво и да се говори. Всичко беше ясно, но за всеки случай.
Няма смисъл да ви предавам разговора, но ще ви предам края му. Беше нещо от този род:
Аз:,, Сега остава да забраните и нудизма на това традиционно нудистко плажче .”
Тя: „ О,да.. В хотелите и апартаментите идват семейства с малки деца.”
Ахаааа, така значи . Загрижили сме се за децата. За бъдещите поколения.
И какво послание им оставяме? Че голотата е нещо срамно и забранено , а бетонно чудовище надвиснало над самото море и хвърлящо сянка на плажа целия следобед, е позволено. Че удоволствието от това да бъдеш натурален и свободен, екстазът от усещането да плуваш гол, е табу, а осирането на природата е в реда на нещата . Напомня ми за американските филми където голотата е изключителна рядкост, докато убийствата и насилието са под път и над път.
Просто супер!
Не, не ви агитирам да ставате нудисти. Далеч съм от тази мисъл. Дълбоко уважавам правото на всеки да избира. Свободата да решиш кое е добре за теб и кое ти харесва.
На мен ми я отнеха! Вместо да съзерцавам прекрасни залези, трябва да гледам бетонен мастодонт с мокър бански ,на китайски шезлонг. От това ме боли!
Такива ми ти работи. Ето,казах го и ми олекна...но само донякъде.
Сега ви показвам снимките. Те говорят сами по себе си.
Между другото, както виждате, и хотелът и пластмасовите шезлонги си седят празни . Така и ще си останат. Но защо трябва да са там и да загрозяват? Може би за да ни напомнят кои са силните на деня?
Знам, знам, че е временно явление. Няма да си купя бански.
Отивам да пека чушки.
.
събота, 27 септември 2008 г.
петък, 19 септември 2008 г.
ХОТЕЛИТЕ И АПАРТАМЕНТИТЕ СА ПОВЕЧЕ ОТ ХОРАТА
Да така е! Ако не вярвате, идете на славното Българско Черноморие и ще видите. На 4-5 апартамента се пада по едно българско семейство. Е това е стандарт !
Не ни остава нищо друго освен да започнем да се плодим и размножаваме,за да ги напълним. И без това сме в демографска криза .Чудесен повод за спасяване на нацията!
Ако се напълнят всички хотели и апартаменти,плажът би изглеждал така:
Или пък така:
Или така:
Оживено,нали? Знаех си ,че ще ви хареса.
Така,че да започваме да работим по въпроса. Още от днес.
Да не забравяме,че инвеститорите са вложили доста време,нерви и пари и, разбира се,искат печалба-ако може бърза и голяма . Да не ги разстройваме и разочароваме все пак!
Да работим за тях- за строителите на Европейска България!
Не ни остава нищо друго освен да започнем да се плодим и размножаваме,за да ги напълним. И без това сме в демографска криза .Чудесен повод за спасяване на нацията!
Ако се напълнят всички хотели и апартаменти,плажът би изглеждал така:
Или пък така:
Или така:
Оживено,нали? Знаех си ,че ще ви хареса.
Така,че да започваме да работим по въпроса. Още от днес.
Да не забравяме,че инвеститорите са вложили доста време,нерви и пари и, разбира се,искат печалба-ако може бърза и голяма . Да не ги разстройваме и разочароваме все пак!
Да работим за тях- за строителите на Европейска България!
ПРИКАЗКА БЕЗ КРАЙ.....ЗА СЕГА
Преди десетина години едно десетина годишно момиченце, моя много ценна приятелка, написа една приказка. В нея се разказваше за един заспал вкаменен динозавър, на брега на морето.
Спял си той, динозавърът от години, даже векове и му било много хубаво и спокойно. Сънувал чудесни сънища и се забавлявал на сън. Радвал децата и всички плажуващи на красивото плажче с причудливите си форми и достолепно присъствие.
Но не щеш ли, все повече хора започвали да се разхождат по камения му гръб.
До тук добре, но за ужас- и все повече коли и джипове , a даже и камиони.
Един ден вече се случило най-лошото- дошли много хора и започнали да ровят по гърба му и не само да ровят, но даже и да дълбаят все по-надълбоко и по-надълбоко. Динозавърът усетил болка в съня си, но не се събудил. Сънувал нещо интересно.
Хората с големите машини започвали да строят нещо на самия гръб на нищо неподозиращото животно. Нещото ставало все по-голямо и тежко.
От сутрин до вечер , ден след ден, месец след месец всякакви досадни, шумни и тежки съоръжения наранявали старото му мощно тяло. Той продължавал да спи и се надявал тази досада скоро да приключи и отново да му олекне.
Не му олекнало.
Напротив- болката ставала все по-силна, а тежестта почти непосилна.
Явно трябвало да излезе от скъпоценната си дрямка и да види какво става.
Започнал да се пробужда динозавърът. Динозаврите се събуждат много трудно и бавно. Все пак доста време са спали необезпокоявани.
Събудил се и не щеш ли що да види- УЖАС!!! На самият му гръб се мъдрел Хотел. Голям, огромен, чудовищен. Почти колкото него.
Динозавърът се стреснал. После се натъжил . Накрая се ядосал.
Много се ядосал, направо побеснял. Това чудовище на гърба му тежало кошмарно.
Погледнал към децата и хората на плажа и видял, че те са в мрак. Сянката от хотела им скривала слънцето.
- О, не- казал си динозавърът- не може така!
Стегнал мощното си тяло, мобилизирал всяко мускулче, поел здраво въздух и изревал: ААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААА
!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
В този миг започнали да падат отначало предмети, после да се пропукват стъкла, желязо и бетон. След около 5 минути всичко се превърнало в огромна купчина боклук.
Много боклук, ненужен боклук.
Плажуващите избягали ужасени и се скрили надалеч. Някои по-смели останали по-наблизо, за да наблюдават справедливата ярост на звяра.
Динозавърът се почувствал добре, малко по-добре.
Но все още му тежало...
Това е приказката, която написа едно малко момиченце, много добра моя приятелка.
Преди 10 години. С детската си интуиция и прозорливост.
А това са снимките ,които ви показвам аз днес - на едно от най-хубавите плажчета на България- там при крака на динозавъра.
Това е самият динозавър.
Тук много сладко спи. .
Кошмарът започва:
И малко преди да се събуди:
Спял си той, динозавърът от години, даже векове и му било много хубаво и спокойно. Сънувал чудесни сънища и се забавлявал на сън. Радвал децата и всички плажуващи на красивото плажче с причудливите си форми и достолепно присъствие.
Но не щеш ли, все повече хора започвали да се разхождат по камения му гръб.
До тук добре, но за ужас- и все повече коли и джипове , a даже и камиони.
Един ден вече се случило най-лошото- дошли много хора и започнали да ровят по гърба му и не само да ровят, но даже и да дълбаят все по-надълбоко и по-надълбоко. Динозавърът усетил болка в съня си, но не се събудил. Сънувал нещо интересно.
Хората с големите машини започвали да строят нещо на самия гръб на нищо неподозиращото животно. Нещото ставало все по-голямо и тежко.
От сутрин до вечер , ден след ден, месец след месец всякакви досадни, шумни и тежки съоръжения наранявали старото му мощно тяло. Той продължавал да спи и се надявал тази досада скоро да приключи и отново да му олекне.
Не му олекнало.
Напротив- болката ставала все по-силна, а тежестта почти непосилна.
Явно трябвало да излезе от скъпоценната си дрямка и да види какво става.
Започнал да се пробужда динозавърът. Динозаврите се събуждат много трудно и бавно. Все пак доста време са спали необезпокоявани.
Събудил се и не щеш ли що да види- УЖАС!!! На самият му гръб се мъдрел Хотел. Голям, огромен, чудовищен. Почти колкото него.
Динозавърът се стреснал. После се натъжил . Накрая се ядосал.
Много се ядосал, направо побеснял. Това чудовище на гърба му тежало кошмарно.
Погледнал към децата и хората на плажа и видял, че те са в мрак. Сянката от хотела им скривала слънцето.
- О, не- казал си динозавърът- не може така!
Стегнал мощното си тяло, мобилизирал всяко мускулче, поел здраво въздух и изревал: ААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААА
!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
В този миг започнали да падат отначало предмети, после да се пропукват стъкла, желязо и бетон. След около 5 минути всичко се превърнало в огромна купчина боклук.
Много боклук, ненужен боклук.
Плажуващите избягали ужасени и се скрили надалеч. Някои по-смели останали по-наблизо, за да наблюдават справедливата ярост на звяра.
Динозавърът се почувствал добре, малко по-добре.
Но все още му тежало...
Това е приказката, която написа едно малко момиченце, много добра моя приятелка.
Преди 10 години. С детската си интуиция и прозорливост.
А това са снимките ,които ви показвам аз днес - на едно от най-хубавите плажчета на България- там при крака на динозавъра.
Това е самият динозавър.
Тук много сладко спи. .
Кошмарът започва:
И малко преди да се събуди:
ГЛЕДАМ И НЕ ИСКАМ ДА ПОВЯРВАМ
Гледам,гледам и още не мога да повярвам. Не искам да повярвам...
Тази грозотия,този кошмар! На едно от най-хубавите плажчета на прекрасното ни Черноморие се роди този мастодонт,това чудовище от бетон. Роди се от нищото, за една зима. Роди се от човешката лакомия, общинската и държавна корупция, парвенюшката безвкусица и кич, неуважението към природата и красотата и най-вече от късогледството и огромното его на господата.
Драги господа,
защо, за къде,за кога, за бога!!!
Не чухте ли,че в Испания и Турция бутат хотели? Не разбрахте ли,че туристите търсят спокойствие,а не дуднещ или пронизителен шум на машини. Искат красива природа, а не бетонни чудовища? Не чувате ли статистиките за отлива на туристи от България? Не усещате ли,че все повече българи предпочитат да прекарват летните си отпуски в Турция и Гърция. Не виждате ли отчаяните баби по автогарите с табелки за свободни квартири,на които взехте основното препитание?
Съмнявам се,че въобще ви пука...
Е, за това късогледство и наглост говоря!
Целият свят вече е на нокти заради глобалното затопляне. Статистиките са плашещи.Събират се умовете на човечеството в общи усилия за избягване на надвисналата катастрофа. Дори и богатите вече се позамислят...
А у нас строят хотели...На прекрасни девствени места. На самия бряг на морето.
На Рилските езера. На всяко скъпоценно за инвестиция парче земя...
Тази грозотия,този кошмар! На едно от най-хубавите плажчета на прекрасното ни Черноморие се роди този мастодонт,това чудовище от бетон. Роди се от нищото, за една зима. Роди се от човешката лакомия, общинската и държавна корупция, парвенюшката безвкусица и кич, неуважението към природата и красотата и най-вече от късогледството и огромното его на господата.
Драги господа,
защо, за къде,за кога, за бога!!!
Не чухте ли,че в Испания и Турция бутат хотели? Не разбрахте ли,че туристите търсят спокойствие,а не дуднещ или пронизителен шум на машини. Искат красива природа, а не бетонни чудовища? Не чувате ли статистиките за отлива на туристи от България? Не усещате ли,че все повече българи предпочитат да прекарват летните си отпуски в Турция и Гърция. Не виждате ли отчаяните баби по автогарите с табелки за свободни квартири,на които взехте основното препитание?
Съмнявам се,че въобще ви пука...
Е, за това късогледство и наглост говоря!
Целият свят вече е на нокти заради глобалното затопляне. Статистиките са плашещи.Събират се умовете на човечеството в общи усилия за избягване на надвисналата катастрофа. Дори и богатите вече се позамислят...
А у нас строят хотели...На прекрасни девствени места. На самия бряг на морето.
На Рилските езера. На всяко скъпоценно за инвестиция парче земя...
Абонамент за:
Публикации (Atom)
