Нещо се размечтах...

...в този студ. Ееееееееееееееееееех...

Обещанието

Когато поисках разрешение от тези мили пирински баби да ги снимам, те ми го дадоха, но само при едно условие- да ги пусна в Интернет.
Не се шегувам, ей Богу!
Ето, сега го изпълнянвам, макар и с 10 месеца закъснение...
Беше на първа пролет.Нали помните какъв сняг се изля тогава?

Но обещанието си е обещание!

Кучката

( по действителен случай)


Страшен студ бе сковал София. Всичко беше побеляло и вледенено. Мъглата натискаше с пронизваща костите влага. Хората, настръхнали като врабчета, бяха по-тъжни, уморени и изнервени от обичайното. Кучетата лаеха и се зъбеха по-често. Транспортът беше по-натъпкан и нередовен. С две думи обичайна софийска зимна картина.

Кремена обичаше София. Макар че живееше повечето време в чужбина, с удоволствие идваше и прекарваше колкото се може по-дълго в родния си град. Винаги водеше и кучето си с нея. Кара беше дребна порода и можеше да пътува с нея в самолета, а не да се стресира в клетка в багажното отделение. Бяха много привързани една към друга. Взаимно си даваха грижа, обич и топлина. На Кремена не й тежеше да разхожда Кара по два пъти на ден, макар студа. Обичаше да я води в градинката пред Банята. Кремена обожаваше точно тази част от стара София. За нея тя беше много по-истинска и колоритна отколкото лъскавата, но лишена от сърце и душа Витошка. Около Банята и Халите гъмжеше от живот - истински, без маска и без грим. Това място имаше собствен ритъм и характер. Можеше да се видят какви ли не образи.

Тя обичаше да наблюдава как ври и кипи животът, като минералната вода отдолу. Истински коктейл от характери и съдби...

В страната, където живееше, беше толкова подредено и стерилно. Голяма скука! Чак потръпна. Не й се прибираше пак там.

Кара я върна обратно в реалността, към примрялата в ледена прегръдка София. Започна да ръмжи все по-заплашително.
Кремена проследи посоката. От другия край на градинката идваше жена, на неопределена възраст, облечена по типичния за клошарите ексцентричен начин - шарено, оръфано палто, руска ушанка и тънки есенни обувки. В ръка държеше голяма пътна чанта.
Жената се приближаваше към Кремена, с втренчен, гневен поглед. След малко започна да вика, като гласът й набираше все по-голяма мощ. Слюнки хвърчаха от почти беззъбата й уста:

- Нямате ли внучета, че гледате кучета. Ние сме гладни, а вие храните помияри. Кукувица! Ялова кучка. Ти нямаш деца.

Кремена се вцепени. Не знаеше как да реагира на помията, която се изля върху нея за секунди. Очевидно жената беше луда, но и доста зла.
След като се отърси от първоначалния шок, Кремена с умиление помисли за трите си пораснали вече момчета, които бяха поели своя път в живота. Господ я беше дарил с плодовитост. Но веднага след това се сети за малката дъщеричка, която загуби още в утробата си преди 2 години. Малко след това вторият й съпруг й подари Кара.

„Уффф, защо винаги ще се намери някой, който да ти припомни болезнени моменти" - помисли си.

След това придърпа Кара и с бърза крачка си тръгна от градинката. Повървя малко и забави ход. Нещо я дърпаше назад. Беше по-силно от нея. Трябваше да се върне. Искаше скришом да зърне жената, поне още веднъж. Беше й влязла под кожата.
Леко учудена, Кара тръгна покорно след Кремена. Вече беше тъмно и много лесно се смесиха с тълпата.
След малко я забеляза, съвсем наблизо. И онемя... Клошарката беше клекнала, заобиколена от голяма глутница улични кучета. Вадеше нещо от пътната чанта и им говореше с нежен, меден глас: „ Айде, на мама рожбите, мама ви е донесла да хапнете."
Кучетата въртяха радостно опашки. След секунди лакомо се нахвърлиха върху храната.
Кремена се усмихна. Кара изръмжа.

Мъглата обгръщаше всички във влажна, ледена прегръдка.

Кога ще ги стигнем...американците?

Това ми подейства като балсам на фона на заливащата ни
почти отвсякъде посредственост.
Enjoy!

:))))))))))))))))))))

Още го чувам...

Искам да поздравя всички именници, а защо не и неименници, с един мой много любим момент!

Забранено за...естети

Някои работи са нелицеприятни.
Доста!






Като например българската следа в Европейския парламент с всичките си звена( а те май са много) и
...Дядо Коледа през лятото.
Къде е аналогията ли?
Липсата на маска, грим и излизане от обичайната роля. А може би и неподходящия ( политически) сезон.

Играта

" Можете да разберете за един човек много повече за час игра, отколкото за година разговори."

Платон




До детето се опитвах да стигна с думи,
те оставаха често нечути.

До детето се опитвах да стигна с книги,
а получавах от него озадачени погледи.

В отчаяние се отвърнах от него.
"Как да стигна до това дете?", изплаках аз.

В ухото ми прошепна то:
" Ела, поиграй си с мен. "

Неизвестен автор

Когато плачеш с приятел, е по-леко

По повод на предишни мои публикации. :)

Кога намразих Нова година

Имали ли сте някога куче?
Познавате ли тази сладка обич?
Невинността. Спонтанността. Безусловната любов. Прошката. Великодушието. Верността.
Най-добрият приятел на човека!
Дава ни това, което никой друг не може или не иска да ни даде.
Влюбени с ме в тях. Поне някои от нас. Със сигурност.
Но като дойде Нова година – какво става?
Лично аз, виждам как моето голямо и силно куче се превръща в малка купчинка страх... сгушена, трепереща, полумъртва. И се чудя как да я успокоя, как да й обясня концепцията за времето...че това ще премине, че е само за час, ден или два, че не идва краят на света.
Ние, хората, сме дарени ,за щастие или нещастие, с абстрактно мислене, а те, бедните животинки, не са.
Всичко за тях е тук и сега.
Пак за щастие или нещастие.
Как да им обясниш ,че някои по-висши бозайници си умират от кеф да гърмят и да се изхвърлят. Свързват радостта , празника, победата, с шума и данданията.
Една Нова година имах гости от Южна Африка и те бяха екзалтирани от зарята и гърмежите, защото в тяхната държава отдавна били забранени. Заради животните в резерватите , които се побърквали.
В тяхната държава. В третия свят.
В Африка мислят за животните.
А ние в Европа си гърмим....
Искам да си призная един грях. Когато нашите футболисти почти бяха стигнали до финала на световното през 1994, на мача България- Италия тайно бях за Италия заради... гърмежите и бомбичките и заради любимото ми тогава куче.
От любов!
Не към Родината, а към страдащото същество до мен.
Питайте и Зорба Гърка. И той ще ви каже : “Патриотизмът е глупост-
да убиваш хора заради идея.”
Тази Нова година, милата ми опашата любимка си прекара в банята- трепереща и дишаща тежко. И Слава Богу, че съседите от най-близката къща си бяха забравили бойните снаряжения ( на другия ден псуваха като бесни), иначе и те щяха да допринесат за бомбандировките навън и трябваше да тичам към банята с кучешки валериан.
Малкото ми момченце също, което за първи път се сблъсква с такава форма на радост, доста, ама доста се поуплаши.

Охххх, и да беше само Нова година, да го изтърпиш, а то- кой когато му скимне, с повод и без повод, решава да си покаже магарията, я с пиратка ,я с пистолет...

Луд на шарено се радва.

А бе , не знам. Отдавна вече не знам -права ли съм или не.
Знам обаче, че и другото съседко куче си откъсна дебелата желязна верига на 31 декември и видях ужаса в очите му.
Всичко това ми стига. Да намразя Нова година и патакламите и да се чудя кога и тази лудост ше премине!

Знам също, че когато нещо ми тежи, го изливам в пространството и се надявам някой да ме чуе и нещо да се промени.

ЧНГ и от мен!

Честита Нова 2010 Година, скъпи приятели и читатели- знайни и незнайни!
Happy New Year, dear visitors and friends!