събота, 10 февруари 2018 г.

Черната...ръкавица

Когато Господ ти затвори врата, ти отваря порта, нали?
Чували сме го, но  все го забравяме…Добре, че от време на време нещо хлопва пред носа ни, за да ни подсети.                                                                                                                            Спокойно, няма нищо страшно- добре съм, просто колата ми се развали и трябваше отново да пътувам с градския транспорт на Бъркли. ( поне има градски транспорт, не като на други места в Щатите, където дори тротоарите липсват.)
Сигурно вече много сте чували от мен за Бъркли, но това ще сложи още едно парченце пъзел в така веселата, шарена картинка.                                                                                                        Тук хората са бавни. Наистина лежерни, на ръба на дразнещото, особено за нерваци като нас , идващи от Източна Европа или поне от България. България, където ако малко се забавиш на касата докато си прибираш нещата или когато се качваш в транспорта, или когато си в колата и малко си се заплеснал на зелен светофар, ще последват осъждащи погледи,  бибипкания, псувни и прочие. Но всичко си е точно, нали? ;)
Тук такова нещо няма. Търпението е безкрайно, чак невероятно. Мисля, че черната раса е донесла тази бавност в невротичния бял свят. Африканската жега и безмая* като че ли са още в телата им. За което „горещо“ им благодаря!
Автобусите имат разписание, което много рядко спазват. Метрото е друга история. И там има цели разкази, но поне идва съвсем навреме.  По- „матрично“ е. Докато в местните автобуси  и спирки се случва истинския живот. За малко да кажа, че е огледало на истинския живот, но реших че днес ще ми е "Не на клишетата' ден.

Повечето шофьори са черни, а пътниците са най-различни. Има много, много луди и бездомни, но това е част от толерантността на щата Калифорния. Всичко е в пакета- целогодишно хубаво време, много работни места, високо заплащане, приемане на различните. И хем спокойствие, хем напрежение от безумно високите цени на имоти и наеми и съответно-доста живот по спирки, палатки, улици. Ще кача някой ден снимки да видите.                                                                                                                                              Колкото повече време прекарва човек тук, толкова повече се отпуска и заприличва на местен. Аз, която съм германски възпитаник и съм доста войник, дори и аз, успях да си забравя големия черен чадър в автобуса вчера. Което си е постижение. Getting there. ;)
Днес, обаче, по закона  на космическата справедивост, качвайки се в рейса, веднага зърнах нещо голямо и черно на една от седалките. Засилих се бурно натам, но не беше моят чадър, а …голяма мъжка скиорска ръкавица. Една!                                                                        Какво прави на празна седалка в автобус в Калифорния…пак щях да кажа един Господ знае, но се сетих за клишетата. ;) Отминах я с усмивка и запътувах приятно отнесена в новото си полублажено състояние.  Почти отминах спирката си, но в последния момент източноевропейските ми рефлекси ме изстреляха навън.Нещо, обаче, много гъвкаво и бързо ме последва. Напрежението ми светкавично се върна от внезапната близост. Обърнах се и с изненада видях учудващо едра за грацията си чернокожа жена. Дари ме с най-чаровната диамантено бяла усмивка и каза, че слязла заради мен да ме догони, защото съм си забравила нещо в автобуса.
Ох, пак ли?
След което измъкна ръкавицата и ми я подаде. Черната, мъжката, скиорската!
Как да не ги обича човек!

П.П.*безмая- новоизмислена дума( като спунка на Пипи), означаваща комбинация на безкрай, безбрежност,простор и омая. ;)

сряда, 31 януари 2018 г.

Ода за толерантността


Взех Алекс след училище и отидохме в любимия ни парк. Точно зад нас паркира кола и от нея буквално излетя развълнувана жена с момиченце , която разпознала Алекс от коледното тържество на Марината в Бъркли. Била възхитена от това как добре се отнасял и забавлявал по-малките от него. След това ми поиска телефона, което не знам дали е характерно за хората тук, но аз без никакво колебание веднага й го дадох. Таня, от  далечен руски произход, с еЛ Ей- ски  телефонен номер. Дошла в Бъркли , защото  тук най-свободно се дишало. С жена си, която е азиатка, решили да осиновят  мургаво момиченце от мексикански произход и ето ги сега в парка, много симпатични мама и детенце!

Тъкмо  уточнихме това и към нас се затича дребничка красива азиатка с плетена шарена вълнена шапка и цялостно хипарско излъчване. На ръката й висеше  много малко момиченце с едри бели черти на лицето. Малко се обърках отначало, но после стана ясно, че Таня и Йоко са се сприятелили покрай децата. Йоко, като Йоко Оно, представи ми се много мило майката- японка. Занимавала се с медитация с пастели.

Засега картината се очертава съвсем Бъркли, нали?

 Не може да си представите, че сте в Русия, Буркина Фасо или Тексас, например. ;)

Историята продължава така. С Йоко и двете имахме нещо общо- бяхме  относително нови в града и абсолютно възхитени от него. Не можехме да спрем да го хвалим. Тя се оказа омъжена за американец, бял и много дебел. В Япония , когато ходили по улиците под ръка, хората отявлено ги зяпали даже сочели и хихикали. Тогава решили да се преместят да живеят в  познайте къде-в Бъркли! Не е трудно да се досети човек. Дъщеричката й говореше прекрасен бебешки английски и много се забавляваше, че майка й прознасяла еднакво year и ear ( година и ухо)

И така-три часа. Толкова се разприказвахме, че се прибрахме съвсем по тъмно!

Дали ще се виждаме пак- не знам. Може би-да, може би-не.

А защо разказвам тази кратичка история ли? Защото е чудесна илюстрация на картината Бъркли, защото ми харесва, защото виждам, че се вълнуваме и около Истанбулската конвенция, защото подкрепям толерантността, защото това вълшебно място посреща с отворения обятия… всички!

 И най-вече защото ми се ще да има по света повече такива места! :)


петък, 26 януари 2018 г.

Птичка ;)



Гласът на птичката в двора звучеше истерично на фона на градския шум, така монотонен и предвидим. Сякаш се състезаваше и бореше за място в странния какафоничен оркестър.
Като малко и безпомощно дете . След малко се предаде и замълча. Обичам те - успокоих я и тя запя отново...

понеделник, 22 януари 2018 г.

Извънматрично...

Когато най-близкият скейтборд парк се окаже на оградата на Pixar animation studio ( където така и така се вършат чудеса), чакаш на пейката малкият ти( всъщност не толкова малък)магьосник –художник-скейтбордист да разучава нови трикове, около теб обилно се разнася дим от марихуана( нали тук вече е легална), минала е 2012 година, намираш се в много New Age място...
снимките ти се получават ей такива.





вторник, 16 януари 2018 г.

И пак за моментите...






Как ли се чувстват моментите когато  опитваме да ги уловим...



петък, 5 януари 2018 г.

Pink Swan

Днешният ми подарък от Вселената-  розов лебед!