петък, 1 юни 2018 г.

Изгряващ кон и други красотички





"На 12 години вече можех да рисувам като Рафаело, а ми бе нужен цял живот, за да се науча да рисувам като дете.“ Пабло Пикасо.
Честит празник, вълшебници!!!





неделя, 6 май 2018 г.

Truck Fump

Точно когато си мислиш, че си видял всичко и вече няма какво да те учуди, пред очите ти се появява тази кола- зебра със симпатична опашчица и с многозначителен надпис TRUCK FUMP.  ;)


четвъртък, 19 април 2018 г.

За хазяите, любовта, приятелството


Боб е нежна душа. От най-нежните. Тези, които се крият в голямо, силно тяло. В тялото на боксьор, например. Боб е боксьор и доста прилича на младия Ник Нолти. Тренира от малък и до сега. Израснал е в Ню Йорк, сред сурови деца , децата от детските  банди. Когато говори за това  се свива, притихва и сякаш пази някаква тайна.
Боб свири на банджо и пие бира.  Не съм подозирала, че Бийтълс могат  да звучат  така добре на този така екзотичен инструмент.
Боб няма кола и навсякъде ходи с колелото си, БМХ. Решил е, че Америка няма сериозна нужда от още един шофьор по задъханите си пътища.
Боб обожава котаракът си Булек. Грижи се за него и непрекъснато го мисли, съвсем като …майка. Боб живее в Бъркли.
Боб, бокс, Бийтълс, банджо, бира, БМХ, Булек, Бъркли… Българин? Не, Боб не е българин, а американец, но пък е женен за българка. Прекрасна българка, моя много добра приятелка.
А сега малко за Даниелка. Още като се запознахме, си я кръстих Даниелка. После тя ми призна, че като малка хич не си харесвала името, защото била модата на Даниелите и били много, много. Даниела- едно, Даниела- две, Даниела- някакъв си прякор, а тя винаги била малката Даниела - т.е. Даниелка. Знаех си аз. Макар и малка, Даниелка има голяма душа. От тези големите, които се крият понякога и в по-малки тела. Даниелка е причината да прекарам тези незабравими месеци в Бъркли. Да, Даниелка е фея! Феята на сбъднатите  желания.
Боб и Даниелка- каква сладка любов! Един до друг, много обичат да са близо един до друг. Наблюдавах ги през тези месеци, които прекарахме заедно и много им се радвах. Макар че не всичко между тях  е започнало с цветя и рози, ягоди, сметана и шампанско. Е, може би малко с нещо от семейството на шампанското… но по-скоро в кисело-горчивия му вариант.
                                                                                        ***
Когато Боб най-после се осмелил да покаже бъдещата съпруга на родителите си и за целта пропътували от най-западното до най-източното крайбрежие, нещата не се получили точно както си мечтаели.Е, то май никога не става така. ;)
Майка му и баща му ги настанили в малката им, чудна  виличка със зелена полянка, край езеро. Сами, като истински годеници, далеч от родители  и от лудостта на света. После, обаче,точно там решили да направят бурна сбирка - поканили целият им голям род, че даже и близки приятели, за да ги запознаят с годеницата на сина им. Но  Даниелка полека-лека отпаднала от центъра на вниманието и голямата шумна компания изместила фокуса към случки от детството на Боб и разни техни си, мили весели спомени. Смеховете ехтели сърцато, а Даниелка неловко се усмихвала. Колкото повече растяла купчината с празни бутилки, толкова по-излишна се чувствала моята скъпа приятелка. Чужденка , с далечни корени и други, много по- балкански  спомени. В тях миришело на баба и дядо, на мекички с пудра захар, на боб с див джоджен, ухаело омайно на коледна баница, мащерка и снежно пране. В главата й зазвучали гайди и тъпани, появили се палатки и цаца, оранжеви залези и шум на вълни, на Черноморски вълни.  Даниелка решила да се поразходи и дискретно се измъкнала от доста развеселената американска компания. Не че някой щял да забележи. Може би само Боб и то след време.
Върнала се по тъмно, а Боб бил вече в безпомощно състояние. Пиян и с невинна усмивка. Родителите му, последни, се опитвали да се измъкнат от мястото. Даниелка с ужас установила, че е сама в целия свят. В чужда къща, град, държава! Не знаела към кой да се обърне за помощ. Майката и бащата на Боб, самите те подпийнали, повдигнали по детски нехайно рамене и тръгнали към своя си дом. В този момент Даниелка призовала предците си, Крали Марко включително, метнала 90 килограмовия си годеник през рамо и до довлачила до леглото. Боб, много блед, я гледал с признателност, но не можел да отрони и дума. Започнала да го налива с вода, както правела едно време баба й. Той покорно изпълнявал, все още безмълвен. Най-после дошъл момента за легена. Даниелка го била донесла още преди водата. Боб изригнал облекчено.  Два пъти. Върнал се цветът на лицето, а с него и дар-словото му:
     - Обичам те! - помълвил с омазана уста.
Третият напън бил по-силен и геройски от предишните.
     - ОБИЧАМ ТЕ! - този път го изревал.
Даниелка изтичала да изпразни легена и отново го поднесла. И точно навреме.
      - Най много на света!- Боб завършил и заспал.
И сега 12 години и стотици бутилки по- късно, Боб и Даниелка седят с нас в двора на къщата си. Живеят на най-хубавото място на света-  в Бъркли. Много им отива! Боб свири на банджо, Евгени пече риба, Алекс и Булек се размотават наоколо, а ние с Даниелка отпиваме бавно от чашите с Мохито. Рядкко говорим за любов. Говорим си за времето, за филми, за Тръпм, за еноти и опосуми. Обожаваме да се смеем заедно и да си разказваме истории.
Ще ми липсват нашите “Happy Friday’s”, приятели!
Благодаря за шанса и споделените моменти! 

И ви чакам там, при залезите!






понеделник, 26 февруари 2018 г.

"Не пипай куфара" в Холивудски вариант или Лельо, знаех си, че ще ти хареса!



Холивуд, не булеварда, а кварталa в Л.А., или поне тази част от него, в която живее Вержи , ми заприлича по някакъв начин на Варна. Асоциациите са странно нещо, винаги са свързани с парченца гледки, миризми, емоции. Напомни ми на тази част от Варна, срещу Морската градина, където е бившето италианско консулство.  Носи същия този дух. Само нямаше море. Имаше океан , но  той не се виждаше. Къщата на Вержи ни посрещна усмихната и топла. На вратата висеше закачлива табела на български “ Образцов дом“. Самата Вержи я нямаше, но беше оставила отворено. Посрещнаха ни кучето Люси и котката Мими.  Отначало  сбъркахме номера. Не, номера и улицата си бяха същите, но бяхме отишли в северната част, а тя живееше в южната. Отива й да е на юг. Когато  паркирахме  пред чуждата къща , излезе една симпатична жена, приличаща на арменка и ни увери, че Вержи живее малко по-надолу. Често спирали пред тях и питали за нея. Не я познавала лично , но вече имала навика да упътва. В този момент отново ми лъхна на Варна

Къщата на Вержи е в интересен стил- имаш чувството , че си в Мексико, Индия и и Мароко едновременно, а също така и в Нотинг Хил в Лондон. Дворът, пък, е персийска приказка. Бохемска артистичност беше пропила мястото- беше се настанила в камъни, стени, прозорци и завеси. Картини, много книги, старинни шкафове с хубаво вино,  пиано, шалове, дървени маски и радост!. Децата ни, виртуални тийнейджъри, забравиха за телефоните си и започнаха да рисуват и свирят на пиано. Допускам  че духът на Уилиям, починалият преди две години съпруг на Вержи, известен композитор в града, имаше заслуга за това и поощряващо се усмихваше. Залепнахме за тази къща. Омагъоса ни с чар и атмосфера. А бяхме само за три дни.

С мъка се отлепихме и започнахме заплануваната супер интензивна програма. Тези три дни там  ми се сториха година. Мислех да водя записки, за да не забравям случки и впечатления, но нямах никакво време, а и градът не ме предразполагаше към писане. По-скоро имаше весела, несвъртаща младежка енергия. Град- екстроверт! Е, да, знам-градът на Чарлз Буковски, но той е израснал там , а ние бяхме само посетители.  Обиколихме всички туристически атракции, алеята на славата, китайския театър с червения килим, където се връчват Оскарите. Търсихме звездата на Майкъл Джексън, защото ни казаха , че е точно там и като не я открихме реших да питам един от гардовете точно пред входа. Той много учудено ме попита кой е Майкъл Джексън. Тъкмо в главата ми да се активира стереотипа за невежите американци и той ми подари игрива усмивка и ми посочи звездата.  Всеки на този булевард  е актьор!                                                                                                                   
Видяхме Санта Моника и голямото многолюдие. Там също, всеки се мисли за атракция и не се притеснява  да  припечелва.  Един снажен чернокож в ярко златен костюм изпълняваше на плейбек: What a Wonderful World и макар, че хората знаеха , че гласът не е негов , а на Luis Armstrong, щедро го възнаграждаваха за атмосферата , която създаваше. Съжалих в този момент, че Алекс не си бе взел бомбето, защото с лунната му походка можехме   да изкараме пари поне за паркинга. Взехме колела под наем и отидохме до Venice Beach. На алеята се чувствах като на магистралите- толкова велосипеди, скутери, ролери, скейт бордове накуп не бях виждала никога в живота си. Не бе супер приятно, но хората са свикнали и се усмихват. Почти никой не беше чувал за каналите, заради които плажът е кръстен така, но имахме късмет, че една млада двойка индийци знаеха за тях и ни упътиха.  Юнивърсал студиос е цял разказ, за това- друг път. Посетихме и едно българско събиране за Трифон Зарезан и една вечеря с барон и баронеса. С голямо неудоволствие започнахме да товарим багажа за на обратно.


                                                                  ***


Три-четири минути бяха минали откакто се отлепихме от двора на Вержи, когато скъпата ми Наташитка, крехката шофьорка на голямата кола забеляза, че багажникът е отворен. Никоя от колите зад нас не ни свиркаше. Хората там са свикнали на какви ли не гледки. Нямаше как да спрем и Наташа затвори капака отвътре. Посмяхме се при мисълта, какво ли бихме могли да сме изтърсили по пътя- багажи, спомени, адреналин, усмивки…

Толкова се бяхме размазали, че нищо в момента нямаше значение. По пътя между Л.А. и Сан Франциско  причерня и за минути дори заваля нещо като сняг. По- странно от това не можеше да бъде. Всъщност, оказа се, че може. Когато се прибрахме и отворихме багажника- сещате се вече-нещо липсваше.  Моят куфар!. Цял-целеничък! Пълен с дрехи и какво ли не. Един от тези моменти, в които си казваш- не, не може да бъде! Звъннахме веднага на Вержи и я помолихме да провери пред тях и наоколо. Сигурна бях, че е още там, че лежи тъжен и изоставен. Няма кой да го вземе, Вержи живее в доста приличен квартал. Нарича се Холивуд! Но, куфарът ми, за съжаление, по-изчезнал от това, нямало как да бъде! Какъв ли знак можеше да бъде това?

Оттук се занизват няколко сценарии:

Първи вариант: Холивуд ме иска и не ме пуска да си ходя. Или поне иска дрехите ми. Правят филм в момента, в който като реквизит им трябват точно моите дрехи. Наблюдавали са ме тези три дни с дрон и са ме хипнотизирали точно когато съм товарела багажа, така че да забравя да затворя капака.

Втори вариант: Вселената ми прави намек, че имам нужда от нов градероб. Е, Бевърли Хилс е наблизо , а мога и да попитам Джулия Робъртс за препоръки.

Трети вариант: Любимата ми леля, Донка Петрунова, го е направила от небето. Тя винаги е била неуморим  приключенец и пътешественик. Всъщност куафарът, който изчезна е неин, наследих го от нея. И нощницата вътре е скъп подарък от моята леля. Обичах да пътувам с вещите й- сякаш я водех с мен по света. Явно е имало смисъл!  Така чрез материалното,  духът й се е пренесъл и е избрал… точно Холивуд! Лельо, и аз бих искала да съм в Холивуд с теб! Каква по-весела и шантава компания бих могла да имам! Знаех си, че ще ти хареса! И че ще искаш да останеш!

Четвърти вариант: В Universal Studios  Алекс си купи сувенир – Time Turner-a на Хари Потър и  с него е направил магия, така че да се върнем обратно във ваканцията и да останем завинаги там. За да не ходи НИКОГА повече на училище!

Пети вариант( посветен на леля): Най- големият наркобос на Л.А. от руско-азърбайджански произход, се беше маскирал като позакъснял прохождащ актъор с доста специфична външност. Полицията от години го търсеше, но той притежаваше находчивостта на момче от много бедно семейство, но природно интелигентно и с добро образование, подхранена с лукавостта на азиатските му корени. Този път , обаче елейскта група за борба с дрогата беше с крачка напред. Изобретението на биологичния факултет на университета в Бъркли беше на път да възнагради дългогодишното им надиграване. Птичката в двора, досущ като жива, беше робот и предаваше всяка активност около къщата. В понеделник  сутринта, точно на President’s Day, предавателят подаде пронизителен сигнал и полицейската кола се запъти мигновено натам. След минути бяха на адреса и видяха малкия кафяв куфар пред къщата на Медведиев. Отцепиха района и започнаха шумна акция по обезвреждане на куфара. В този момент група японски туристи, случайно минаващи оттам, защракаха бясно с камерите си. Някои пешеходци звъняха по телефоните си, а други отминаваха без дори да поглеждат натам,  съвсем притръпнали към  лудостта на града. Дали се снимаше филм или бе реалност? И каква щеше да е съдбата на лежащия малко накриво, сякаш изпаднал куфар?  След секунди пристигна новинарския екип. Със сигурност това щеше да бъде новината на деня! Доволна ли си, лельо?

                                                                  ***

А сега- как да завърша цялата тази бъркотия? С благодарност, разбира се! Нали сме в града на Оскарите. Първо благодаря много на Вержи за  сладкото гостоприемство. Без нея тази история нямаше да я има! Благодаря на Наташитка за прекрасната компания и веселието , което блика в душата й и заразява всичко наоколо. Благодаря на Евгени за тихата , стабилна подкрепа във всичките ми приключения и за това , че запазва самообладание в странните ситуациите с думите: „Нарочно ти се случват неща, за да има какво да разказваш!“ Благодаря и на вас, приятели, че четете и пътувате с мен. Ако не бяхте вие, нямаше смисъл да пиша.

И преди всичко благодаря на Всевишния, за това че съм страхотна късметлийка!

Наздраве!

събота, 10 февруари 2018 г.

Черната...ръкавица

Когато Господ ти затвори врата, ти отваря порта, нали?
Чували сме го, но  все го забравяме…Добре, че от време на време нещо хлопва пред носа ни, за да ни подсети.                                                                                                                            Спокойно, няма нищо страшно- добре съм, просто колата ми се развали и трябваше отново да пътувам с градския транспорт на Бъркли. ( поне има градски транспорт, не като на други места в Щатите, където дори тротоарите липсват.)
Сигурно вече много сте чували от мен за Бъркли, но това ще сложи още едно парченце пъзел в така веселата, шарена картинка.                                                                                                        Тук хората са бавни. Наистина лежерни, на ръба на дразнещото, особено за нерваци като нас , идващи от Източна Европа или поне от България. България, където ако малко се забавиш на касата докато си прибираш нещата или когато се качваш в транспорта, или когато си в колата и малко си се заплеснал на зелен светофар, ще последват осъждащи погледи,  бибипкания, псувни и прочие. Но всичко си е точно, нали? ;)
Тук такова нещо няма. Търпението е безкрайно, чак невероятно. Мисля, че черната раса е донесла тази бавност в невротичния бял свят. Африканската жега и безмая* като че ли са още в телата им. За което „горещо“ им благодаря!
Автобусите имат разписание, което много рядко спазват. Метрото е друга история. И там има цели разкази, но поне идва съвсем навреме.  По- „матрично“ е. Докато в местните автобуси  и спирки се случва истинския живот. За малко да кажа, че е огледало на истинския живот, но реших че днес ще ми е "Не на клишетата' ден.

Повечето шофьори са черни, а пътниците са най-различни. Има много, много луди и бездомни, но това е част от толерантността на щата Калифорния. Всичко е в пакета- целогодишно хубаво време, много работни места, високо заплащане, приемане на различните. И хем спокойствие, хем напрежение от безумно високите цени на имоти и наеми и съответно-доста живот по спирки, палатки, улици. Ще кача някой ден снимки да видите.                                                                                                                                              Колкото повече време прекарва човек тук, толкова повече се отпуска и заприличва на местен. Аз, която съм германски възпитаник и съм доста войник, дори и аз, успях да си забравя големия черен чадър в автобуса вчера. Което си е постижение. Getting there. ;)
Днес, обаче, по закона  на космическата справедивост, качвайки се в рейса, веднага зърнах нещо голямо и черно на една от седалките. Засилих се бурно натам, но не беше моят чадър, а …голяма мъжка скиорска ръкавица. Една!                                                                        Какво прави на празна седалка в автобус в Калифорния…пак щях да кажа един Господ знае, но се сетих за клишетата. ;) Отминах я с усмивка и запътувах приятно отнесена в новото си полублажено състояние.  Почти отминах спирката си, но в последния момент източноевропейските ми рефлекси ме изстреляха навън.Нещо, обаче, много гъвкаво и бързо ме последва. Напрежението ми светкавично се върна от внезапната близост. Обърнах се и с изненада видях учудващо едра за грацията си чернокожа жена. Дари ме с най-чаровната диамантено бяла усмивка и каза, че слязла заради мен да ме догони, защото съм си забравила нещо в автобуса.
Ох, пак ли?
След което измъкна ръкавицата и ми я подаде. Черната, мъжката, скиорската!
Как да не ги обича човек!

П.П.*безмая- новоизмислена дума( като спунка на Пипи), означаваща комбинация на безкрай, безбрежност,простор и омая. ;)

сряда, 31 януари 2018 г.

Ода за толерантността


Взех Алекс след училище и отидохме в любимия ни парк. Точно зад нас паркира кола и от нея буквално излетя развълнувана жена с момиченце , която разпознала Алекс от коледното тържество на Марината в Бъркли. Била възхитена от това как добре се отнасял и забавлявал по-малките от него. След това ми поиска телефона, което не знам дали е характерно за хората тук, но аз без никакво колебание веднага й го дадох. Таня, от  далечен руски произход, с еЛ Ей- ски  телефонен номер. Дошла в Бъркли , защото  тук най-свободно се дишало. С жена си, която е азиатка, решили да осиновят  мургаво момиченце от мексикански произход и ето ги сега в парка, много симпатични мама и детенце!

Тъкмо  уточнихме това и към нас се затича дребничка красива азиатка с плетена шарена вълнена шапка и цялостно хипарско излъчване. На ръката й висеше  много малко момиченце с едри бели черти на лицето. Малко се обърках отначало, но после стана ясно, че Таня и Йоко са се сприятелили покрай децата. Йоко, като Йоко Оно, представи ми се много мило майката- японка. Занимавала се с медитация с пастели.

Засега картината се очертава съвсем Бъркли, нали?

 Не може да си представите, че сте в Русия, Буркина Фасо или Тексас, например. ;)

Историята продължава така. С Йоко и двете имахме нещо общо- бяхме  относително нови в града и абсолютно възхитени от него. Не можехме да спрем да го хвалим. Тя се оказа омъжена за американец, бял и много дебел. В Япония , когато ходили по улиците под ръка, хората отявлено ги зяпали даже сочели и хихикали. Тогава решили да се преместят да живеят в  познайте къде-в Бъркли! Не е трудно да се досети човек. Дъщеричката й говореше прекрасен бебешки английски и много се забавляваше, че майка й прознасяла еднакво year и ear ( година и ухо)

И така-три часа. Толкова се разприказвахме, че се прибрахме съвсем по тъмно!

Дали ще се виждаме пак- не знам. Може би-да, може би-не.

А защо разказвам тази кратичка история ли? Защото е чудесна илюстрация на картината Бъркли, защото ми харесва, защото виждам, че се вълнуваме и около Истанбулската конвенция, защото подкрепям толерантността, защото това вълшебно място посреща с отворения обятия… всички!

 И най-вече защото ми се ще да има по света повече такива места! :)