вторник, 9 декември 2014 г.

Алекс, дами и господа!!!



" Нищо не разбирам в час по английски, защото госпожата говори на френски! "

" Тази нощ гледах страхотен сън!

" Колите 4 по 4, всъщност имат 16 гуми."

" Когато започна да разбирам математиката...ще забравя езика на птиците."
 

събота, 6 декември 2014 г.

Една детронирана русалка разказва


 
Ако някой ви каже, че денят се познава от сутринта, въобще не му вярвайте. От собствен опит ви казвам. " Клише!"- би се намръщила Ваня. (Ваня Щерева е менторката ми по творческо писане. Голям пич, между другото. И хич не си пада по клишетата.) Поговорките всъщност спадат ли към тях, като сме ги чували хиляди пъти и много от тях са се изтъркали и загубили вярност с годините? Добре, добре - това е друга тема.

Та за утрото... То си беше такова  едно прекрасно, синьо, лятно, чуруликащо, че си мислех че ме чака поредният лежерен и безгрижен летен ден. Даже можеше и още да се иска .  Oт снощи се бяхме уговорили да се разходим из дивите плажчета, далеч от бетона, да се къпем голи, очите ни да си починат от чадъри, шезлонги и концесионери. Да се занулим и размажем. Речено-сторено! ( Ваня пак ме погледна лошо, усетихте нали?). Спретнахме се и хайде по колелата.

Откакто на най-любимото ни местенце на морето, където от години ние- група приятели намерихме летния си дом, спретнаха огромен, грозен бетонен хотело-апартаментен комплекс, нещо умря в душите ни. Даже не ни се слиза до плажчето, което беше едно от най-прекрасните малки лагуни на родното Черноморие.  Уютно и топло като в прегръдка!  Първият сериозен шамар изядохме когато заприиждаха камиони с бетон и всякакви тежки машинарии забиваха алчни смукала в гърба на скалата. Не спряха цяло лято, въпреки формалните забрани. Но ние все още не искахме да повярваме . Като деца, които наивно предпочитат да си затворят очите. На следващата година, кичозният мастодонт- недоразумение на родната архитектура, яко примесен с мръсни пари и общинарска корупция ,затържествува под звуците на плачеща природа и отчаяните ни вопли.  После  се започна една... Заприииждаха  разни важни господа с джиипове и атевета. Подприпваха брокери и брокерчета. Даже минаваше кораб с червени платна, на който му плащаха комисиона да води туристи точно в заливчето и да им показва  новоизаканото. С идеята да ги зариби и да си купят малко от съдържанието. Съвсем естествено и в реда на нещата надойдоха руснаците. Имаше всякакви между тях. От  млади двойки руски юпита , през семейства с деца, до позастаряващи и понатежаващи бивши руски красавици, запокитени от съпрузите си на евтиното ни море за цяло лято, докато  мъжете им необезпокоявани  се вихрят с младите любовници на по-девствени и диви  места . Като в Гърция например, където още е зелено и се диша. Руснаците, те хората не ми пречат. Какво са виновни, че изведнъж се видяха с пари, че им липсва слънце и море, а ние сме им насреща. Всичко в България им излиза суперевтино, и то на кирилица. Помня, едно време с няколко чифта дънки Lewis, купени от Корекома за по 22 долара и продадени в Москва, човек можеше охолно да си живее месец на руска територия. Но времената се менят, парите се въртят, идеалистите мълчат, кариеристите блестят, както се пее в една песен. Не е луд , който яде баницата....( Ваня ще ми се разсърди, прекалявам вече).

С две думи- цялата обстановка се смени. Красотата и  изисканата естетика на  дивата природа бяха покорени бавно, но безвъзвратно от настъпващия мутробарок. Натуралността отстъпи  място на на пластмасата , бетона и силикона. Нудистите, които от десетилетия идваха на това плажче, полека-лека се умориха да се борят с нахлувашата  арогантност, снобария , претенция и алчност. Тишината умря, задушена  от агресията на джетки , флексове и силна музика. Работниците на строежа и те допринесоха за новата атмосфера по свой си, колоритен начин. Шумно изразяваха емоциите си при вида на голи тела. Веднъж когато влизах да плувам, чух такъв залп от свирни, че се заоглеждах наоколо да видя какво толкова става. Като една жена на 43 години не очаквах чак такъв бурен възторг. Даже ми стана малко хубаво! Лошото беше, че трая само за миг. После хубавото си замина и на мястото му дойде усещане за неудобство и срам. Като чувството,че се къпеш с дрехи под душа. Или пък , че си ексхибиционист в морската градина в Бургас, например. Естественото стана неестествено! Всичко се преобърна наопаки! Капакът дойде когато една лелка концесионерка пристигна  да ни се кара да се обличаме, защото било неприлично. В хотела имало семейства с малки деца. Точно тази дума употреби- неприлично. Старата позабравена дума от моето детство. А осирането на природата прилично ли е, другарко? Прилично ли е  този хотел да се мъдри на десет метра от плажа и да скрива слънцето целия следобед, а?                                                       

Без да съм яла  никакви ябълки или други забранени плодове, бях безцеремонно изхвърлена от райската градина.

Едни приятели ни разказаха трагикомична случка. Влезли веднъж с моторна лодка с децата си , но на връщане им свършил бензина. Група руснаци отривисто им махали от брега и те много се зарадвали, че някой иска да им помогне. Чак  после видели, че движението на китките е към тях, т.е. гонили ги- къш, марш, махайте се! Корабокрушенците нищо не можели да направят, разбира се, и  тогава един руснак доплувал до тях, за да им каже да ходят да акустират на друг плаж, защото били голи. Такива ми ти работи.

С две думи всички голи и зелени бяхме изгонени от нашето си място. Сега ги разбирам индианците!

Ние щем, не щем, като миролюбиви люде, затърсихме други. И намерихме.

Новото ни съкровище е пак с формата на лагуна и има една много ценна малка пещера, хладна като мазе, където можеш да се скриеш от обедните жеги.  Освобождава те от необходимостта да носиш чадър. А по морето, знаете какви продават, нали? Палмички, острови, птици в неестествени пози и всичко това в цветове - лош фотошоп. Напомнят фототапените от панелките през соца. Кич, с традиции! Плажните кърпи- и те в тоя стил. Един приятел, много млад дядо, си беше забравил хавлията в София и затърси по сергийките. Една продавачка много закачливо му предложи най-доброто за сезона- кърпа със знойното тяло на Шакира. Той усети флирта и дискретно я отклони с изказването, че няма как да легне върху Шакира на плажа, с 5 годишната си внучка до него. Пак се отплеснах.

Насред морето на новото ни място има една полегата, обла скала, обрасла с миди, водорасли и какво ли не още. Много е красиво когато накацат корморани на нея и започват да сушат разперените си крила. На тази скала, много често идват рибари с въдици и седят там с часове. Те са местни и не се шашкат особено от голотата. Свикнали са. Е, от време на време се мярка някой и друг вояйор зад храстите над плажа, но се преживява. Тъпото е като наизвадят фотоапарати. Откакто има и социални мрежи- не знаеш в кой момент можеш да видиш голата си снимка във Фейсбук, например. Е, ми – всичко си има рискове.

Никога няма да забравя първия си нудистки опит. Двадесетгодишна, бях на гости на приятели на родителите ми в ГДР за 2 месеца, за да уча немски. Синът им, мой връсник, почти веднага , разбира се, ме заведе на плаж  около езерото в Дрезден. Когато пристигнахме, онемях- всички бяла голи! През нощта почти не спах, пред очите ми като във филм, се движеха само голи тела - във всякакви форми и размери. А точно в този момент, като разбрах какво се очаква от мен, мислех, че ще умра. Срамът беше грандиозен! Миг след това  бях гола. Ако не го направиш веднага и изведнъж, без да мислиш много, май никога няма да успееш. Много съм щастлива ,че се хвърлих в неизвестното. Усещането за свобода и безграничност е неповторимо. Излитане от матрицата с пълна скорост. И така ...много години.

А за целулита ли? Откакто си измислих теорията, че е символ на женственост и манифестира изобилие на дамски хормони, съм много спокойна. Не сте виждали мъж с портокалова кожа, нали? Освен това целулитът се забелязва много повече когато си с бански, а не без. ;)

Да се върнем  към сегашната история. Прекарахме си супер! Излежавахме се на слънце, плувахме, хилихме се на воля, хапнахме, дремнахме, играхме на филми и асоциации. Върнахме се в детството. Накрая денят ни почерпи с един от най-страхотните залези за сезона. Нямаше какво повече да се желае. За десерт реших да поплувам още веднъж по златната слънчева пътека. Но неее, по дяволите ,отново чух силно изсвирване с пръсти. Макар, че плувам под вода нямаше как да не го усетя. Уф, и тук ли? Полуучудено, полураздразнено извадих глава над водата и видях много сърдития поглед на местния рибар. Беше вбесен.  Каза ми да се махам, че съм му гонела рибата и от цялото море точно ли тук съм намерила да „плавам“.

 С увиснал нос и свита навътре опашка,съкрушена се понесох към брега.  Е, това не го очаквах! Изненадата си я биваше, макар и гадничка. Поне ще има какво да разкажа на групата. Да се посмеем, де. На мой гръб, ама карай.

Божкееей, до къде я докарахме? Мъж да пъди гола жена, че му плашела рибата! Дали егенето ми вече взе да проличава или хорицата съвсем са озверели от глад? И кой инстинкт всъщност беше по-силен?

Като се нахилиха на  воля, верните ми другари единодушно решиха, че е от кризата и просто няма от какво друго да е.

По лунно време, с огромно неудовоствие се върнахме обратно при бетона. Разнасяше се силна миризма на печена риба. Руснаците седяха около барбекюто с водки в ръце и доволно предвкусваха аромата на току-що изваден сочен сафрид. Дали бяха ощастливили моя рибар?

Ееех, колко неща не успях да спася!


сряда, 3 декември 2014 г.

Минорно :(




Точно на същото място, където преследвах един гълъб, за да го снимам и хората се чудеха какво точно намирам в него, точно там, отново ме прикова една гледка. Гледка, която виждаме непрекъснато и навсякъде и даже сме обръгнали към нея.  Човек в инвалидна количка, в доста безпомощно състояние. По-различното беше, че нямаше нито табелка с молба за помощ, нито съдинка за пари. Не съм от хората, които често дават на просяците, но тук нещо ме докосна по-дълбоко. Нямаше го артистичния елемент. Човекът си беше съвсем като захвърлен. Точно пред магазин за 1 лев! Дали придружителят му  просто не е влязъл да пазарува и го е оставил да чака навън? И без това не може да избяга, нали? A  и в магазина няма рампа за инвалидни колички. Беше като куче,което очаква стопанина си, с наведена настрана глава и безсловесен. Обикалях , гледах....и си тръгнах. Не знам какво се е случило после. Отминах по моите дела. Явно още си го нося, обаче!
В моменти като този, единственото което ме крепи е успокоението, че всичко си има божествена промисъл и ние не я разбираме с ограничения си ум. Колкото и да ни се ще, не можем да помогнем на всички в беда.  Но това успокоява  само ума ми и то за малко ,  не и емоциите ми. 
:( :( :(