Darth Vader дойде у дома!

 

 

 

Обич

В чинийките на три поредни кафета,  Камен намираше навито на рулo  едно и също късметче:  „Предстои ви пътуване” . В главата му, на секундата , се задуелираха  две  абсурдни мисли: едната - че само такива печатат вече . Другата- че Господ е ненадминат майтапчия.   От години оглавяваше класациите на стюардесите  като „Kомандира с Най- Обезоръжаващата Усмивка” на отряд  Боинг 767 . Пътуването по света му  беше  избор и ежедневие. Тъкмо да отмине поредния късмет със снизхождение , но се спря. „ Ще го дам на някой. Хората мрат да пътуват. Кой- к’вот си няма.  И кой луд ще ми повярва, че най  ми е добре в вкъщи- при жена ми.”

Елена беше от онези жени, при които e  винаги уютно и топло, като в голяма и мека възглавница, която те приканва. Обгръща те, приема те и после те отпуска в сладко блаженство. След лъскавите стюардеси, тя му действаше като охлаждащо и освежаващо   Мохито.  Даваше му тази доза реалност, сладка обикновеност и приземяване, от която толкова се нуждаеше. Говореха с часове, хилеха се като тинейджъри , звъняха си по сто пъти на ден. Веднъж , за малко, самолетът за Банкок да излети със закъснение заради едно тяхно телефонно захласване. Добре че, хич не беше безразличен и към красавиците наоколо, че щеще да му излезе име на загубеняк сред колегите. С годините даже се засили меракът му да се доказва при всяка изпаднала възможност.  Елена, с тънката си женска интуиция, много добре усещаше , че тя е номер едно и  хич не му се връзваше на слабостите и перченето. Не би го признала пред никого, но  даже харесваше  това чувство на конкуренция и превъзходство. Камен не беше кой да е и беше неин.

                                                                       ***

Навън фучеше истеричен ноемврийски вятър , примесен с хилави снежинки и кучески лай.  Беше като  по поръчка -  чаровно подчертаваше уюта на дома им. Кухнята миришеше на  печено месо, подправки и любов.  Отвориха  бутилка превъзходно  португалско и тъкмо седнаха, когато телефонът иззвъня. За миг се почудиха дали да отговорят и да си развалят момента, но любопитството надделя.

-        Да, моля?

-        Камене, ти си, нали?

-        Аз, да.  Руми, какво има? Чакай , ей сега ще пусна скайпа, да се чуем на спокойствие.

-        Не мога, братче да чакам нито секунда. Омъжвам се и ви каня с Елена на сватба.

-        Каквооо?

-        Така е- малко набързо стана всичко, но яхвайте самолета и ви чакам в Сан Диего- на слънце и купон.

-        Уаау, уааау, уау, чакай малко! К’во става, бе сестра ми? Голям бързак излезе!

-        Е ми, така се получи. Чакам ви на 20-ти другия месец. Айде после ще се чуем, че съм на вратата.

„ Сестра ми! Типично! Винаги си е била такава-импулсивна, кибритлия , но адски готина. Няма начин- ще се пътува.”

-        Камене, какво, какво с Руми?

-        Жени се. Пътуваме за Сан Диего!

-        Стига , бе! Ей, голяма скица е тая! Разказвай. - Елена едва докосваше виното си.

                                                          

                                                     ***

На летището в Сан Диего цареше обичайното оживление. Беше неочаквано топло дори и за тези  географски ширини. Ноздрите на Камен  се пълнеха с влажен въздух с аромат на слънце, ваканция и неизвестност. Не чувстваше умора, макар дългото пътуване. Добро настроение заразяваше  отвсякъде. Затърси в тълпата посрещачи лъчезарното лице на сестра си. Голямо подскачане щеше да падне. Познаваше си я добре.

-        Брадъъъъъъър! Ето меееееееее!

Руми махаше ръце и крака и приличаше на куче преди сутрешна разходка- красива топка чиста радост!  От летището до тях, колата се наводни от океан от думи , сълзи ,емоции...

 

Руми живееше в чудесно озеленен комплекс с  различни видове палми  и  екзотични цветя и храсти. Просторни алеи и ниски триетажни кооперации, между които се ширеха малки и по-големи басейнчета, радваха очите.  Светли, усмихнати хора-леко и небрежно облечени, се мотаеха наоколо . Явно тук дядо Коледа щеше да дойде по хавайки.

-        Колко жалко  за Елена! Да изпусне такъв купон! Сватбата на годината!

-        Няма как , сестра ми. И мен ме е яд,  ма докторът беше категоричен, че хич не е препоръчително да пътува. 

-        Е, да – от 10 години я чакате тази бременност!

-        Работата даже още е на ръба.

-        И сега е сама, милата!

-        След сватбата веднага се прибирам. Няма  да я оставям сама по празниците.

-        Естествено! Добре, де- ние с Дейвид така и така ще дойдем лятото .

Привечер седнаха на барчето на бесейна и си поръчаха Май Тай. Прелестен коктейл с екзотичен вкус от тъмен и светъл ром,  трипъл сек, гренадин, лайм, мента и парче ананас.       Не напразно името му означаваше ”много добър”. Калифорнийците бяха луди по него.

Не можеха да се наприказват, а коктейлите пристигаха един след  друг на фона на великолепна Боса нова. Барманът се включваше небрежно в разговора и подхвърляше  пиперливи шеги. Камен усети, че  бавният ритъм започва да го размазва. Приказките вървяха сладко и неусетно.

-        Брадър, аз обаче те оставям , че утре ставам в шест. Ето ти ключ. Само влизай на пръсти, че спя леко. Особено без Дейвид! Енджой!

 

На четвъртия Май Тай, Камен я забеляза. Тя седеше точно на пет столчета разстояние  от него и нежно , с леко присвити очи , го фиксираше. Беше смугла богиня в бяла рокля с огромна цепка. Дългите й възедри бедра имаха цвят на орех, мед и канела. Беше се отпуснала като котка на стола , а косата й се сипеше на талази върху раменете и облегалката .

Латиноамериканката  задържа продълговатия резен ананас от коктейла между едрите си бели зъби само няколко секунди по-дълго от необходимото. И ето- Клик- получи се. Мигът на безвремието. Моментите, в които си много жив.  Магията се настани трайно в слабините му . Затаи дъх . Не я изпускаше от полезрението си.

                                                                              ***

Барманът последен се изнесе от басейна и на тръгване му намигна съучастнически . Сега бяха само двамата- Той и Тя. Като в тривиална сапунка, само дето чувството беше прекалено силно и някак си истинско.

„ Сънувам или не?” – Камен не искаше и да знае.

Нощта беше топла , дъхава и влажна. Съвсем естествено и много бавно, съблякоха дрехите си и се плъзнаха  в джакузито.  Парата ги обгърна и повлече в прегръдка. Времето спря . После се  забърза . Опитваха се да бъдат тихи и дискретни, но екстазът  на южнячката проехтя в тъмнината. И пак ...и пак.

      -Уот дъ фак ар ю дуинг? Пипъл ар трайнг то слиип хиър. Идиотс!!! - нощта се разцепи на две от  разгневен женски глас със силен източноевропейски акцент.  Прозорецът на третия етаж се затвори с трясък.

Камен се сепна, облегна се на стената на джакузито и подпря лакти на ръба. Усети умората и алкохола. Горещата  красавица се опита да върне момента, но Камен беше вече много далеч.  Мигът бе безвъзвратно изчезнал. Магията също. 

„ Как може, бе - от стотиците  хора в комплекса, точно пък тъпата ми  сестра  да се развика така идиотски! Нервачка проста!  Мамка му и късмет!”

Авантюрата се извърна грациозно и се заизкачва по малките стъпала. Все още гола , се наведе над него и прошепна в ухото му  „до скоро”. После бавно се стопи в нощта.

Камен  не я проследи с поглед. Затвори  примирено очи. Чувстваше се едновременно тежък и лек. За миг му се стори, че нещо прошумоли зад гърба му. От цъфналия храст, на около пет метра от него, го гледаха  втренчено четири чифта  светещи  очи. Силно гримирани в черно! Или пък носеха маската на Зоро?  Майка  енот с  трите  си малки го наблюдаваха с интерес. Отколко ли време бяха там?  Изведнъж на майката нещо й  щукна  и се изнесе нанякъде. Малките се шмугнаха веднага след нея. Тромава фигура бързо ги догони. Навярно бащата.

Доспа му се.  След миг,  нещо подобно на усмивка- малко тъжна,  странно закачлива и доста налудничева, разтегна  устните му.  В главата му се беше намърдало едно нелепо, абсурдно , невъзможно  желание.  Нещото, което най- силно искаше в момента, бе да разкаже цялото това безумие на Еленa.
Боже, колко му липсваше!

 

BE Happy!

 

 

От Алекс и мен :)

Предколедно

Дали пък „чудесата“ не се случват за да ни напомнят, че дотолкова сме изгубили вяра, че всяко внезапно връхлетяло ни добро, ни се струва като „ чудо“?