Дъхава лятна вечер. Песен на щурци, тук там- кукумявка и бяло вино. Аромат на вълни и смокини. Залез- картичка! Но нещо й пречи. На скалата над морето от години нещастно седи започната двуетажна постройка. Сив бетон с дупки. Малко прилича на Уоли- със самотни, търпеливи очи. Би била симпатична, но на друго място и в друго време. И други стопани! Напомня ми на погрозняло от мъка дете на алчни, глупави родители.
Искам, но някак не мога да свикна с тази гледка.
Въздишам със смесени чувства. И, о, небеса! От някъде долавям приказен звук на тромпет. Разгръща се протяжно и лятно. Гершуин. Съмъртайм! Очите ми го търсят трескаво в тъмнината и с възхита го откриват. На втория етаж, на самия ръб на Уоли, млад Дон Кихот с тромпет и чувство! Тялото му сякаш танцува и се слива с морето.
Благодаря ти за настроението, човече! Обичам те, който и да си!
Вълшебството е живо! Надеждата е жива…
