Знам, че с тези ремонти по софийските улици е много трудно да си точен, но вече започвах сериозно да се изнервям . А най- вече исках да седна. Огледах се наоколо и видях едни не толкова супернеудобно
изглеждащи паркинг колчета. Ставаха за лека почивчица. Прежалих белия си панталон и тъкмо подготвях за паркиране едни хубави задни части, когато ме стресна глас. Глас, който извика:
- Не сядайте там!
Скочих като първокласничка и на мига в мен се събудиха всички травми от соца, когато всичко беше забранено и много ни се караха за какво ли не. Почти непрекъснато. Или поне на мен.
- Стреснах ли ви?- учудващо мило прозвуча гласът. За разлика от тези в моята глава.
- Да, стреснах се! – в соца нямаше да си призная, но сега съм някак поомекнала.
- Тук въобще не е удобно! Елате да седнете на пейката вътре, при мен.
- 0, колко мило!-отвърнах на симпатичния портиер- пазач- касиер и седнах във великолепната градина.- Предполагам, че е чудесно да работи човек на такова красиво и зареждащо място.- заподмазвах се.
- Амиии! Ужасно е скучно! Добре, че ви видях, за да ми мине по-интересно деня. А вие какво носите- катастрон?
- Не знам как се казва. Май са някакви листа за рисуване, големи. Не съм сигурна.
И така потече някакъв лек разговор, докато не ми се обади жената ,която чаках .
- Трябва да тръгвам! Драго ми беше да побъбрим и благодаря за пейката!
- Моля, моля! Пак заповядайте. Ама, наистина, елате някой ден, ще ви пусна безплатно.
- Може, то не се знае…
- Само ми припомнете коя бяхте.
- Оооо - леко се засегнах. Мислех, че съм оставила по-трайни следи.- Е, добре, де - ще кажа, ще кажаа ...колче.
- А, не, не- нека паролата ни бъде катастрон.
Обичам София през есента! Обичам есента. Обичам София!
