петък, 10 октомври 2008 г.

НУДИЗЪМ СРЕЩУ ЦИНИЗЪМ

Да, знам,че е 10 октомври и трябва да се настройвам вече на есенна вълна, но все оше не съм казала всичко за лятото и любимото ми море. Обещавам след това преставам.
И започвам да пека чушки. ;)

И така за морето...Искам да ви покажа
прословутото наше плажче-така, както изглеждаше преди и сега.
И  за разговора ми с концесионерката. :(

След като с ужас и потрес наблюдавах как се носят грозни пластмасови шезлонги към това прекрасно девствено място, не издържах и отидох при нея, за да поговорим.
То нямаше какво и да се говори. Всичко беше ясно, но за всеки случай.
Няма смисъл да ви предавам разговора, но ще ви предам края му. Беше нещо от този род:
Аз:,, Сега остава да забраните и нудизма на това традиционно нудистко плажче .”
Тя: „ О,да.. В хотелите и апартаментите идват семейства с малки деца.”

Ахаааа, така значи . Загрижили сме се за децата. За бъдещите поколения.
И какво послание им оставяме? Че голотата е нещо срамно и забранено , а бетонно чудовище надвиснало над самото море и хвърлящо сянка на плажа целия следобед, е позволено. Че удоволствието от това да бъдеш натурален и свободен, екстазът от усещането да плуваш гол, е табу, а осирането на природата е в реда на нещата . Напомня ми за американските филми където голотата е изключителна рядкост, докато убийствата и насилието са под път и над път.
Просто супер!
Не, не ви агитирам да ставате нудисти. Далеч съм от тази мисъл. Дълбоко уважавам правото на всеки да избира. Свободата да решиш кое е добре за теб и кое ти харесва.
На мен ми я отнеха! Вместо да съзерцавам прекрасни залези, трябва да гледам бетонен мастодонт  с мокър бански ,на китайски шезлонг. От това ме боли!
Такива ми ти работи. Ето,казах го и ми олекна...но само донякъде.
Сега ви показвам снимките. Те говорят сами по себе си.



















Между другото, както виждате, и хотелът и пластмасовите шезлонги си седят празни . Така и ще си останат. Но защо трябва да са там и да загрозяват? Може би за да ни напомнят кои са силните на деня?


Знам, знам, че е временно явление. Няма да си купя бански.
Отивам да пека чушки.

.

5 коментара:

dobrinka каза...

ТОнка, радвам се, че си такъв оптимист - за това, че е временно явление... на практика всичо е временно, въпросът е докога...
не знам какъв е изходът, но и мен много ме натъжава

momenti-momenti каза...

Да,Доренце,за сега е само wishful thinking,но нали с това се започва... А и не забравяй,че сме си магьосници!

dobrinka каза...

още малко от мен:
http://forthenature.org/

Анонимен каза...

Здравей, миличко!
Лятото пак идва, но това което бих те посъветвал е - Не ходи повече там!
Това е Моето плажче, и аз съм негов. То ме познава. И морето ме познаваше там. Няма толкова ласкаво море, както това заливче при изгрев слънце и привечер. Обиколих с едно колело цяла Европа и северна Африка. Но нямаше това усещане. Когато пристигнех там и крайморската пътечка и дюните на Корал и боровата гора, но най-вече Заливчето. Те викаха! Той дойде! Върна се! Ето го! Имаше един чех пиянде Карелчо. Той и една Ева само идваха накрая в Лозенец от чехите. Та той, на чаша била веднаж каза "Има нещо специално в това място. Като дойда и ми настръхва кожата."
С баща ми го открихме, когато бях на пет, след като преминахме по блестящият пуст плаж на Корал. На шест ме купи плавници маска и шнорхел и за първи път се гмурнах там, при скалите след Заливчето към Лозенец. Видимостта беше повече от 15 метра. И така всяко лято. Израснал съм там. Сега точно там има просташка вила и от една тръба се сипят лайна. Крайморската пътека я няма, не можеш да отидеш до Лозенец.
Минах преди 2 години, да видя познатите в Лозенец и отидох на Плажчето. Горе строяха нови простащини. Нямаше никакво усещане. То не ме посрещна. Духът му го нямаше. То беше мъртво! Повече никога няма да ходя там. Ще го оставя в спомените си.
Единствено съжалявам, за 5 годишната си дъщеря. Ако я заведях там, То би я познало. Щеше да каже: - Но аз те познавам, миличко. Ти си Неговото момичинце!
А иначе ние вече знаем да плуваме! В басеин.

momenti-momenti каза...

Леле, анонимен, ако знаеш колко ме зарадва коментара ти! Дано пак влезеш в блога, за да видиш. Толкова прекрасно си описал усещането от това вълщебно място.И колко хубаво е да имаш съмищленици! Много жалко, маистина, че го осраха!!!!!Но аз още имам надежда... Господ си знае работата...Виж, ако искаш "Приказка без край".Поздравявам те сърдечно!Даже те прегръщам!