Крем карамел

Майка ми вчера ми припомни сладка случка от моето детство.

Отиваме с нея в най- престижната за времето си закусвалня в центъра на София- „ Козница”. Действието се развива в разцвета на социализма в България и аз съм на 4 години. „ Козница” се слави със страхотен готвач и най-хубавия крем карамел в София. Безкрайно развълнувана и щастлива, влизам с малките крачета и бързо се запътвам към шубера с десертите. Там се мъдрят точно два крем- карамела.
Последните!!!
Дефицит... Социализъм, все пак.
Със затаен дъх присягам и с треперещи ръчички гордо и доволно ги слагам на таблата. През това време майка ми плаща на касата. Радостна , със зачервени бузки, тръгвам към масата, но не щеш ли...се спъвам и изпускам единия крем карамел. Нещастна жълто –кафява пихтийка се разтича на пода.
Представяте си уплахата ми, нали?
Отивам някак си до масата със спасения крем карамел и напрегнато чакам реакцията на майка ми. Тя ме поглежда и много сериозно казва:
- Добре, моето момиче. Сега ти няма да ядеш крем карамел.
Аз запримигвам учудено и натъртено изричам:
- Но, майче, аз изпуснах твоя.