Бумеранг

Пак съм настроена носталгично и пак на сладка вълна. От какво ли? ПМС? Дълга зима? Грозотия и боклук наоколо? Не знам... Може би от всичко по малко.
Сетих се за една случка от първите години на Демокрацията . С крем карамела бях на около 4, а сега- на двадесет и няколко. Това бяха години, в които хората се усмихваха по-често, имаше радост и надежда в погледа им и инициативата беше голяма. Навсякъде изникваха кафененца, ресторантчета и мазенца , от които ти подаваха шоколад и вино на нивото на глезените...
В един такъв чудесен пролетен ден се разхождах по „Витошка”. Това беше емблематичната улица, която първа дръпна. Пред мен вървеше момченце на около 6-7 години с дядо си за ръка.
Вървяхме с едно темпо. За никъде не бързахме. В един момент, обаче, дядото рязко дръпна момченцето и понечи да пресече на другата страна. Беше наистина рязка смяна на посоката.
Стана ми интересно и се огледах... Каква ли беше причината?
В този момент я видях- Салон „Кузи”- първият луксозен салон за всякакви сладки вкусотии и глезотии, за които се сещате. Навярно го помните. За първи пък се срещахме с лукса на родна земя.
Е, явно дядото не искаше този лукс...
Да, но пък малкият хитрец имаше друг план. Той дръпна дядо си обратно, с грейнало лице му показа витрината на салона и съвсем небрежно попита:
-Дядо искаш ли торта?
Дядото съвсем помръкна. След малко се посъвзе и тихо изрече:
-Не, моето момче. Не съм гладен.
Тогава дойде репликата, която никога няма да забравя и която вмъквам непрекъснато при подходящи поводи:
- Добре, дядо. Сега ти мен ме питай.