Професионализъм

(...някъде по родното Черноморие)






Лято.Море. Жега. Ваканция.
Мързеливо размазване...Един от онези горещи дни, в които просто искаш да се разтечеш и никой да не те занимава с нищо...
Ех, колко го чакахме това лято!!!
Море. Жега. Лятно кино.
Ааа, лятно кино! Брилянтна идея!
Да, ама горещо, мозъчната дейност е замряла, краката не държат и не ти се бърза за никъде, било то и лятно кино.
Часът е ... някъде вечерта...
Все пак долазваме до киното. А отпред- фризер, пълен със сладолед.
Ех, че кеф!
Да, ама няма никой... Чакаме. Чакаме. Чакаме...
„Дали да не си вземем сами?” Отваряме капака.
Бавно се надига небрежен младеж от отсрещния тротоар, пристига с люлееща се походка и пита:
- Сладолед ли?
Ние:
- Да! Да! Да!
- Оки- доки, ще извикам продавачката.
Добре, чакаме... Пристига тя , след поне десетина минути, като буквално влачи крака. На нас ни текат лиги вече и много закъсняваме за киното.
Пита отегчено:
- Какво да бъде?
Опитвам се да бъда симпатична. Дарявам я с усмивка и казвам:
- Бял Бос.
Тя не се опитва. Поглежда и отсича:
- Нямаме.
Аз:
- Добре. Черен Бос.
Тя:
- Нямаме.
Аз:
- Магнум.
Тя:
- Нямаме.
Аз:
- Еди какво си...
Тя:
- Нямаме
Часът е вече... много.
Великодушно се примирявам:
- Добре , какво имате?
Тя ме поглежда лошо и с нескрито раздразнение пита:
- Е ми кажете какво търсите?
Лято. Море. Жега...