Зимата е за богатите

От малка не си падам по зимата и така и не я обикнах, макар че повечето ми приятели я обожават ( може да съм преродена африканка, знае ли се).
Не че не е красива, напротив-великолепна е, но... през прозореца и до камината.

Така че искам да ви поздравя с нещо, което наистина ми е на сърце и душа. Нека да ви сгрее и стопли, както топли мен!

А зимата и най-вече снегът, май си е само за богатите държави,
където си чистят улиците и тротоарите, имат топъл и редовен градски транспорт и не мръзнат по къщите и офисите заради цената на тока, газта и парното.

Брррррррр... аз пък ще си гледам снимката и ще си сипя греяно вино.

Весели , светли , топли и шастливи Коледни и Новогодишни празници, скъпи ми реални и виртуални приятели!!!

Като сме се отворили на Коледни истории...

...и аз се сетих за една.

Беше в края на социализма.
(Защо ли се връщам все там? Със сигурност не е носталгия.
Е, може би само малко –по младостта.)
И така, както знаете, през социализма доста често чувахме репликите: "Другарко,не се бутайте!", " Другарю, не се предреждайте!", „Нямаме.” или
„ Елате утре ,може да докарат”.
(Даже имах гости от ГДР и в главите им се бяха набили две български думи –„ няма” и „айде”.)

Моя приятелка от Университета, голяма патриотка, която си изкарваше по някой лев с преводи, ми разказа следната история:

Върви си тя с един симпатичен англичанин из центъра на София,
избягва по- нелицеприятните улици и места и старателно подбира думите.
Не щеш ли обаче, пред тях изниква огромно стълпотворение от хора.( Помните ли опашките за банани и портокали по Коледа, които се виеха пред магазините?)
Човекът възпитано, но настойчиво пита:
-Какво става?
Моята приятелка се изчервява , но запазва самообладание и дипломатично се измъква:
- Ами... за Коледа... за децата.
Посетителят от западния свят потреперва и категорично отсича:
- Аз никога не бих чакал в този студ. Бих отишъл да си купя.

Какво става?

Когато официално затвориха Rе:TV бях съкрушена.Единствената ми утеха беше радио RFI. От вчера и него го няма. На честота 103,6 е някакво радио Фокус.
ПОМОЩ!!!
Какво става?
Някой знае ли?
Остана ли нещо за гледане и слушане...
Нямам думи!

Всъщност имам...ама са нецензурни.

Предколедна приказка за малки и големи

Кап... Кап... Кап...
Дядо Коледа се размърда в леглото си. Кап... Кап... Кап...
Какъв беше този необичаен звук? Веселият старец се опита да заспи отново, но капките не му даваха мира. Кап...Кап... Кап... Какво ставаше? Дядо Коледа се надигна от леглото и се огледа наоколо. Звукът идваше от вън. Наметна червеното наметало и излезе да поразгледа. Каква картина.!
Всичко се топеше...Всичко... Снегът, ледените висулки, калпака на къщичката му, ледът по шейната. Еленът Рудолф също гледаше тревожно и нервно потрепваше с ноздри. Какво се случва? Нещо необичайно. Невиждано...
...След малко цяла Лапландия почерня. Бялото се превърна в черно, по- скоро в тъмно кафяво. Земята ,топла и жадна, лакомо поглъщаше влагата от разтопилия се сняг.
Добрият старец потрепна. Потрепери от... топлото. Тялото му не беше свикнало. Главата също. Уплаши се. Доста.
Съвсем скоро трябваше да тръгва с Рудолф надолу и да раздава подаръци на децата. А шейна без сняг не върви.
И какво всъщност се случва?
Дядо Коледа влезе в къщичката си и пусна телевизора. Дано по новините кажат какво става...
Откакто имаше телевизор, Дядо Коледа научи много неща. Чу за промените в климата, за новите технологии, за глобалното затопляне... Добре де, но нали не в нашия живот... Той си го представяше по-скоро когато неговият внук порасне и самият той стане Дядо Коледа.
Или пък не, когато най-малко очакваме ,тогава ни връхлита?
Най- големите опасения на Дядо Коледа се сбъднаха. Казаха го по новините.
Промените в климата са излезли от контрол и се случват мигновено и навсякъде.
Като по филмите...Страшните филми!
Но както всички знаем, Дядо Коледа е весел и бодър старец, пълен с оптимизъм и добро настроение. И идва по Коледа ,за да ни радва!
Така, че тук приказката се обръща в положителна насока...
И така Дядо Коледа седна на верандата , качи си краката на стола и започна да мисли... След малко широка усмивка озари и без това слънчевото му лице.
Стана, запретна ръкави и не щеш ли след време шейната се превърна в колесница.
Впрегна Рудолф и я изпробва. Вървеше. Даже много добре.
Сега оставаше само последната задача- да смени подаръците. Тези вече не ставаха.
Трябваше бързо да направи други. Нови. Ех, да можеше Рудолф да му помогне...
Всъщност Рудолф му помагаше с това, че беше добър слушател и беше много мъдър.
Задаваше умни въпроси и даваше добри идеи. Можеше да си говори с него с часове.
Рудолф пръв забеляза, че децата се променят, вкусовете им за играчки също.
Винаги усещаше кога са радостни и кога само се преструват, дали са истински щастливи или са малко разочаровани. Разбираше ги и ги обичаше. Рудолф щеше да даде пръв мнението си за новите играчки на Дядо Коледа и нямаше да го излъже.
Бузите на добрия старец се зачервиха още повече от топлината и от радостно вълнение пред новото начинание. Гол до кръста, Дядо Коледа се захвана чевръсто да майстори играчки. До вечерта беше готов. Когато звездите изгряха на небето и лапландската месечина се показа в нова, странна светлина, Дядо Коледа покани Рудолф на верандата на чаша бяло вино. За греяно вино беше много топло.
Развълнуван, той показа на елена новите играчки и зачака с нетърпение реакцията му. Рудолф ококори топлите си , добри очи. Хареса ги- то се виждаше. Веднага разбра идеята на Дядо Коледа. Нали знаете вече, че е много умен.
Прекараха чудесна вечер и си легнаха рано. На сутринта трябваше да тръгват. Дълъг път ги чакаше. Когато лапландскто слънце, по-ярко от обичайното, ги събуди с първите си лъчи, Дядо Коледа и Рудолф се стегнаха за път. Веселият старец с бодро и радостно подсвиркване натовари на колесницата всички чували. Все още се чувстваше млад и силен. А и беше доста радостен!
Не беше минал и час ,откакто пътуваха и лицата им грейнаха в щастливи усмивки.
Чуха ги... Всичко вървеше по план. Отначало чуха „мамо”, после смехове и песни, след това бръмчене на коли и самолети, после ръмжене, грухтене и цвилене и всякакви чудни звуци, които въображението ви позволява да си представите. Играчките оживяха!!! Целунати от издигащото се слънце. Идеята на Дядо Коледа да направи нови играчки със слънчеви батерии беше перфектна. Резултатът също.
Сега оставаше децата да ги харесат. Предстоеше му дълъг разговор с тях. Беше го премислял много пъти. Знаеше, че ще са разочаровани от тазгодишната необичайна Коледа без сняг, без снежни човеци и бой със снежни топки. Знаеше , че ще ги е яд на слънцето, което им изигра лоша шега в края на годината. Но Дядо Коледа знаеше как да разговаря с тях. Ако трябва и Рудолф ще помогне. И двамата обичаха децата безкрайно, а любовта отваря ушите и сърцата. Щеше да им каже и покаже ,че слънцето може да е враг на снега и белите мечки, но може и да е приятел и ако го използваме да работи за нас... може и да ги върнем.
Малко след Коледа...

П.П. А на големите ще каже с променен глас:
(тук малките да не четат)

„Хора, събудете се! Работата е сериозна... "

)

Приключение с шаран

4-ти декември. Два дни преди Никулден.

Никулден, по незнайни причини, е един от най- хубавите празници в годината за мен и когато имам възможност и настроение, обожавам да правя пълнен шаран.
Тази година имах и двете и реших да купя.
И без това цял ден щях да съм в центъра.

МРАЗЯ да ходя в центъра. Голяма лудница е. Работя в къщи, излизам само в краен случай и гледам да свърша цялата работа за един ден.

Това беше денят.

Може би повечето от вас знаят, че градският транспорт в София не е нещо , с което ние, софиянци, се гордеем.
Не е особено редовен, понатъпкано е ( особено в пиковите часове) , доста горещо през лятото и студено през зимата.
Почти като навън.
Но няма как, метнах се на трамвай 29 и- хоп в центъра.

Два дни преди Никулден.

Навсякъде се продаваха шарани и всякаква други люспести.
Във въздуха се усещаше натрапчивата миризма на риба.
Исках първо да свърша всичко друго и после да купя шарана. Тамън и опашките да понамалеят...

Да, ама ,не. Опашките навсякъде набъбваха с напредването на деня. Влязох в Халите и търпеливо зачаках. След около половин час държах заветния шаран в найлоново пликче и забързах към следващата задача. Е, с шаран , но какво пък толкова.
Влязох в банката с шаран, после в пощата с шаран, след това в два офиса и няколко магазина... с шаран . Накрая отидох да видя леля ми. Тя живее на 5-тия етаж и няма асансьор. Заизкачвахме се дълго и продължително с шарана нагоре, после бяхме на гости (като той погостува на леля в хладилника, все пак).
Неусетно минаха два- три часа в сладки приказки и почти стресната скочих да си ходя, за да избегна претъпканите трамваи. Взех 5-те етажа почти на бегом (надолу е по-лесно, все пак) и забързах към спирката. Чувствах се необичайно лека и свободна. Нещо ми липсваше... Шаранът! Пак на тъгадък превзех 5-те етажа и звъннах. Леля ме посрещна с грейнало лице.
" Не, мила лельо. Няма до остана пак....Шаранът.”
„О, да ,шаранът.”
Беше вече като част от мен. Почти цял ден си бяхме заедно.
Сега трябваше да побързаме и да се приберем в къщи преди тарапаната. Щеше ми се да пътувам в по- празен трамвай.
Миризмите в градския транспорт и без това са доста. Не исках да ги обогатявам допълнително с нюанс на шаран.
За сега всичко вървеше по план и имахме шанс. Зачакахме с шарана трамвай 29.
Да, ама... нещо много дълго.
Започнаха да прииждат още и още хора на спирката . И още и още. Погледнах си часовника.
Лошо...
Минали са 40 минути и е дошъл часът на голямата навалица. А трамваят го няма ли, няма. И изведнъж идват два.
Не е голямо утешение, тъй като на спирката бяхме хора за три. Започна голямото препускане и бутане.
Който е живял в София, може много добре да си го представи.
В един момент почувствах ритник в прасеца, но сякаш много не ме заболя . Нещо беше омекотило удара. Шаранът!
После трябваше да слизам на всяка следваща спирка и да се качвам отново, тъй като бях на последното стъпало, на изхода.
Няколко пъти вратата на трамвая затискаше шарана, така че беше наполовина навън. Умело го връщах обратно.
Трамваят полека-лека се опразваше. И о, небеса ,освободи се място. Хукнах със страшна сила и успях да изпреваря няколко съпътуващи.
Извинявайте, но с този шаран не мога повече.
Успокоена , си поех дъх и сложих найлоновото пликче на пода. И аз, и той заслужавахме почива.
Дълъг ден беше. Уфффффффф!
В този момент го усетих... Топлото...
Макар мекото време навън, в трамвая имаше парно. Силно!
Безпощадна гореща струя лъхаше в изтормозения шаран.
Е, няма как - вдигнах го, вдъхнах го, гушнах го и продължихме дългия път към дома.
ЧЕСТИТ НИКУЛДЕН, ПРИЯТЕЛИ!