Кучката

( по действителен случай)


Страшен студ бе сковал София. Всичко беше побеляло и вледенено. Мъглата натискаше с пронизваща костите влага. Хората, настръхнали като врабчета, бяха по-тъжни, уморени и изнервени от обичайното. Кучетата лаеха и се зъбеха по-често. Транспортът беше по-натъпкан и нередовен. С две думи обичайна софийска зимна картина.

Кремена обичаше София. Макар че живееше повечето време в чужбина, с удоволствие идваше и прекарваше колкото се може по-дълго в родния си град. Винаги водеше и кучето си с нея. Кара беше дребна порода и можеше да пътува с нея в самолета, а не да се стресира в клетка в багажното отделение. Бяха много привързани една към друга. Взаимно си даваха грижа, обич и топлина. На Кремена не й тежеше да разхожда Кара по два пъти на ден, макар студа. Обичаше да я води в градинката пред Банята. Кремена обожаваше точно тази част от стара София. За нея тя беше много по-истинска и колоритна отколкото лъскавата, но лишена от сърце и душа Витошка. Около Банята и Халите гъмжеше от живот - истински, без маска и без грим. Това място имаше собствен ритъм и характер. Можеше да се видят какви ли не образи.

Тя обичаше да наблюдава как ври и кипи животът, като минералната вода отдолу. Истински коктейл от характери и съдби...

В страната, където живееше, беше толкова подредено и стерилно. Голяма скука! Чак потръпна. Не й се прибираше пак там.

Кара я върна обратно в реалността, към примрялата в ледена прегръдка София. Започна да ръмжи все по-заплашително.
Кремена проследи посоката. От другия край на градинката идваше жена, на неопределена възраст, облечена по типичния за клошарите ексцентричен начин - шарено, оръфано палто, руска ушанка и тънки есенни обувки. В ръка държеше голяма пътна чанта.
Жената се приближаваше към Кремена, с втренчен, гневен поглед. След малко започна да вика, като гласът й набираше все по-голяма мощ. Слюнки хвърчаха от почти беззъбата й уста:

- Нямате ли внучета, че гледате кучета. Ние сме гладни, а вие храните помияри. Кукувица! Ялова кучка. Ти нямаш деца.

Кремена се вцепени. Не знаеше как да реагира на помията, която се изля върху нея за секунди. Очевидно жената беше луда, но и доста зла.
След като се отърси от първоначалния шок, Кремена с умиление помисли за трите си пораснали вече момчета, които бяха поели своя път в живота. Господ я беше дарил с плодовитост. Но веднага след това се сети за малката дъщеричка, която загуби още в утробата си преди 2 години. Малко след това вторият й съпруг й подари Кара.

„Уффф, защо винаги ще се намери някой, който да ти припомни болезнени моменти" - помисли си.

След това придърпа Кара и с бърза крачка си тръгна от градинката. Повървя малко и забави ход. Нещо я дърпаше назад. Беше по-силно от нея. Трябваше да се върне. Искаше скришом да зърне жената, поне още веднъж. Беше й влязла под кожата.
Леко учудена, Кара тръгна покорно след Кремена. Вече беше тъмно и много лесно се смесиха с тълпата.
След малко я забеляза, съвсем наблизо. И онемя... Клошарката беше клекнала, заобиколена от голяма глутница улични кучета. Вадеше нещо от пътната чанта и им говореше с нежен, меден глас: „ Айде, на мама рожбите, мама ви е донесла да хапнете."
Кучетата въртяха радостно опашки. След секунди лакомо се нахвърлиха върху храната.
Кремена се усмихна. Кара изръмжа.

Мъглата обгръщаше всички във влажна, ледена прегръдка.