неделя, 18 април 2010 г.

Кучето от крайния квартал

... или МАЛЪК ПОСТСОЦ ЕТЮД



Вали, духа силен вятър , почти отнася чадъра ми, но аз крача геройски към детската градина.
Пролетта е необичайно хладна и влажна тази година.
Сигурно е заради кризата.

Отивам да взема детето на обяд, защото в 13:00 ч. имаме супер важна задача в центъра.
На живот и смърт е!

В 12 :20 съм пред детската. С риск да прекъсна обяда, звъня и си искам хлапето.
В този момент погледа ми приковава голяма червена бележка- КАРАНТИНА- СКАРЛАТИНА...точно на нашата група.
Притеснена, хуквам при сестрата да я питам дали да го спирам от градина.
Тя казва : „Не, късно е вече. Детето е контактно. Каквото има да става, ще става”.
Е, ми...да става.
След малко Алекс слиза по пантофи и носи две различни маратонки в ръце.
На вид горе-долу еднакви, но с 3 номера разлика.
Качвам се на бегом и оправям грешката.
За лош късмет обаче, ме пресреща лелката.
Нахилена, ми връчва огромен , мазен еклер и заявява:
„Следобедна закуска.”
Моето момче гледа със светнали очи и преглъща.
Часът е вече 12:30. Излизаме.
В ръце държа чанта, чадър, еклер и потенциално болно от скарлатина дете.
Вятърът свири, дъждът шиба в лицето.
Алекс си иска еклера.


12:40 .
Почти сме стигнали градинката пред спирката. Движим се горе – долу в график.
Поемам въздух. Добре.
Хлапето ме поглежда с леко изкривено личице, подава ми доядения до половина еклер и казва: „Ака ми се.”
Споменах ли вече за атмосферните условия?
А за цайтнот-а?
И затова, че няма градски тоалетни... и за лайната по градинки, подлези и жилищни входове?
Питам : „Можеш ли да стискаш малко?”
„Мога.”- гледа ме с нескрита гордост.
В този момент крачето му потъва в една от хилядите подли локви, запълващи огромните дупки по улиците.

С периферното си зрение виждам, че се задава трамвая.
Вдигам малчугана на ръце, минавам подлеза на тъгадък, тичайки със сила, характерна за майките.
Ура! Стигаме навреме.
Щастливи сме. Поне аз.
Уви....Трамваят е за депо.
Нищо.
Ще чакаме другия.
12:43
Алекс подхвърля небрежно: „Мамо, цялата си омазана с еклер”.
Поглеждам. Виждам. Чистя. Псувам (наум).
Хвърлям еклера в боклука и махам за такси.
Ужасно мразя таксита.
Цъкането на апарата, чалгата, цигарения дим...
Нямам избор.
Чувствата ни явно са взаимни.
Свободно такси няма...
Детето киха, после кашля.
Дали няма да се наака?
Идва трамвай.
12:58.

13 коментара:

momenti-momenti каза...

...зарязвам всичко. Прибираме се в къщи. Слагам Алекс да спи. Включвам компютъра...

Kikimorka каза...

Припомняш ми отдавна забравени неща... май за 20 години някои работи си остават непроменени...Само дето днес има компютри, интернет и блогове, та можеш да го споделиш с някого... Прегръдки!

Анонимен каза...

Добре дошла в света на майките. Добре пресъздадено.
Мариана Борисова

momenti-momenti каза...

Мариана,... на българските майки.Благодаря!
Кикче, да ,затова е постсоц етюд. Някои работи май са непреходни.
Да живее Интернет, обаче! Прегръдки и на теб!

diandra каза...

Така се смях! Това са твоите неволи, но си ги описала невероятно забавно. Явно имаш дарба за този жанр!
Поздравления!

Bla каза...

Баси, ся ми се заби тъпата песен на Подуене Блус Бенд...

momenti-momenti каза...

Diandra,светът е оцелял защото се е смял. ;)
Bla, и в моята глава звучеше, докато преживявах този етюд...

Aria каза...

героизЪма просто не бива да е за всички, обаче в БГ-то май много сме избраните. а някои даже имат шанса да го консумират с дете и еклер в добавка :-). та какво да кажа, освен "конгречулейшън" - това и ББ като го чуе разбира, че всичко е минало добре. :-)))

elka каза...

Ne snam sashto, no ne me napadna nostalgia kato prochetoh tosi blog...:)

Ne chush Poduene Blues Band, imah drug "synesthetic" moment - podushih mirisma. Ne na ekler, no na neshto koeto mnogo prilicha na rasmasan shokoladov ekler.

momenti-momenti каза...

Elka- :)
Aria, изключително ми е драго, че се отби! :)

Neizi_ss каза...

Когато ти остане време надникни при мен :)

Анонимен каза...

Смях се и плаках!.......

momenti-momenti каза...

Анонимен, да, смях през сълзи си е... Хубав ден!