Точно на същото място, където преследвах един гълъб, за да го снимам и хората се чудеха какво точно намирам в него, точно там, отново ме прикова една гледка. Гледка, която виждаме непрекъснато и навсякъде и даже сме обръгнали към нея. Човек в инвалидна количка, в доста безпомощно състояние. По-различното беше, че нямаше нито табелка с молба за помощ, нито съдинка за пари. Не съм от хората, които често дават на просяците, но тук нещо ме докосна по-дълбоко. Нямаше го артистичния елемент. Човекът си беше съвсем като захвърлен. Точно пред магазин за 1 лев! Дали придружителят му просто не е влязъл да пазарува и го е оставил да чака навън? И без това не може да избяга, нали? A и в магазина няма рампа за инвалидни колички. Беше като куче,което очаква стопанина си, с наведена настрана глава и безсловесен. Обикалях , гледах....и си тръгнах. Не знам какво се е случило после. Отминах по моите дела. Явно още си го нося, обаче!
В моменти като този, единственото което ме крепи е успокоението, че всичко си има божествена промисъл и ние не я разбираме с ограничения си ум. Колкото и да ни се ще, не можем да помогнем на всички в беда. Но това успокоява само ума ми и то за малко , не и емоциите ми.
:( :( :(
Няма коментари:
Публикуване на коментар