Благодаря ти за усмивката, човече!

Знам, че с тези ремонти по софийските улици е много трудно да си точен, но вече започвах сериозно да се изнервям . А най- вече исках да седна. Огледах се наоколо и видях едни не толкова супернеудобно
изглеждащи паркинг колчета. Ставаха за лека почивчица. Прежалих белия си панталон и тъкмо  подготвях за паркиране едни  хубави задни части, когато ме стресна  глас. Глас, който извика:
- Не сядайте там!
Скочих като първокласничка и на мига в мен се събудиха всички травми от соца, когато всичко беше забранено и много ни се караха за какво ли не. Почти непрекъснато. Или поне на мен.
- Стреснах ли ви?- учудващо мило прозвуча гласът. За разлика от тези в моята глава.
- Да, стреснах се! – в соца нямаше да си призная, но сега съм някак поомекнала.
- Тук въобще не е удобно! Елате да седнете на пейката вътре, при мен.
- 0, колко мило!-отвърнах на симпатичния портиер- пазач- касиер и седнах във великолепната градина.- Предполагам, че е чудесно да работи човек на такова красиво и зареждащо място.- заподмазвах се.
- Амиии! Ужасно е скучно! Добре, че ви видях, за да ми мине по-интересно деня. А вие какво носите- катастрон?
- Не знам как се казва. Май са някакви листа за рисуване, големи. Не съм сигурна.

И така потече някакъв лек разговор, докато  не ми се обади жената ,която чаках .
- Трябва да тръгвам!  Драго ми беше да побъбрим и благодаря за пейката!
- Моля, моля! Пак заповядайте. Ама, наистина,  елате някой ден, ще ви пусна безплатно.
- Може, то не се знае…
- Само ми припомнете коя бяхте.
- Оооо - леко се засегнах. Мислех, че съм оставила по-трайни следи.-  Е, добре, де -  ще кажа, ще кажаа ...колче.
- А, не, не-  нека паролата ни бъде катастрон.

Обичам София през есента! Обичам есента. Обичам София!

Мона Лиза в есенна София

Есента! Щедра и препълнена
от слънцето и любовта на лятото.
Като натежала жена в нежно очакване.
Топла, спокойна,
доволна и блага.
Лекичко усмихната и мълчалива
като Джокондата.
Магнетично пазеща
минали и бъдещи тайни.

Неделна Ева

Когато сънена и топла, рошава и босонога,
отидеш до смокинята,
откъснеш най-сладката и я разделиш с любимия мъж и няма никакви беловласи старци наоколо да назидават,
после поглеждаш към морето и съзираш ято чайки, които танцуват нагоре- надолу като разпиляна седефена огърлица,
а за десерт виждаш три подскачащи възторжени делфинчета съвсем наблизо,
освен това не духа, не вали и е неделя,
джеткаджиите още спят и е божествена тишина,
в този миг, в главата ти някак естествено зазвучава един познат дрезгав глас,
които ти напомня колко е прекрасен този свят, все пак! 💝

Размисли в хамака

Ох,  току-що чух по радиото за някакво гениално момиченце – китайче , което свирело на някакъв музикален инструмент по 12 часа всеки ден. И всички в студиото бяха толкова възхитени и хвалеха  това трудолюбие и въобще трудолюбието на китайския народ.  Наистина са изумителни! Във висшите учебни заведения в САЩ, може би и другаде по света, но нямам поглед,  китайците са най- много и са на първите места по-успех, особено момичетата.  Китайците, китайците… Те ли ще са следващата сила в света и накъде ще ни поведат?  Добре, но…! В мен се надига някакво негодувание- дали от ленивата ми природа на зодия телец и всички останали от семейството- лениви лъвове, дали от лятното лежерно настроение, но си мисля, че и това не е пътят на човечеството. Не може работата да е най-важното, трябва да има място и за съзерцание , за  празнота, за себеосмисляне, за творчество, за удоволствие.  Даже си мисля, че това  музикално малко момиченце е подложено на сериозен психически тормоз и обречено на лисващо детство, което кой знае как ще се опита да запълни по-късно. Но  може би пък човечетсвото ще се радва на следващия гений.  Но каква е цената?
А бе защо не си отивам  на плажа? Омммм…

Ето го пак!

Ето го пак! Сюрреализъм в действие.  Сребърносиво небе и море  и тромпетист в изоставена сграда!<3 p="">

А ето го и УОЛИ, щастлив и в домашен вариант( който е чел предишния пост ще разбере). 😊

Неделна е нощта!

Дъхава лятна вечер. Песен на щурци, тук  там- кукумявка и бяло вино. Аромат на вълни и смокини. Залез- картичка! Но нещо й пречи. На скалата над морето от години нещастно седи започната двуетажна постройка. Сив бетон с дупки. Малко  прилича на Уоли- със самотни, търпеливи очи. Би била симпатична, но на друго място и в друго време. И други стопани! Напомня ми на погрозняло от мъка дете на алчни, глупави родители.         
Искам, но някак не мога да свикна с тази гледка.
Въздишам със смесени чувства. И, о, небеса! От някъде долавям приказен звук на тромпет. Разгръща се протяжно и лятно. Гершуин. Съмъртайм! Очите ми го търсят трескаво в тъмнината  и с възхита го откриват. На  втория етаж, на самия ръб на Уоли, млад Дон Кихот с тромпет и чувство! Тялото му сякаш танцува и се слива с морето.
Благодаря ти за настроението, човече! Обичам те, който и да си!
Вълшебството е живо! Надеждата е жива…

Сутрин

През огледалото надниква старостта.
Отмествам рязко поглед към...света.
А там е радостта от босите крака,
смелата безкрайност,
 полета,
децата,
смеещата се душа.